Джулиан Барнс - Артър & Джордж

— Уверявам ви, мистър Ейдълджи, ако някога кажат, че сте китаец, ще си поговоря сериозно с редактора.

Следващия понеделник откараха Джордж от Стафорд обратно в Канок. Този път тълпата по пътя към съда изглеждаше по-възбудена. Хората тичаха покрай кабриолета и подскачаха да надникнат вътре; някои блъскаха по вратите и размахваха бастуни. Джордж се разтревожи; придружаващите го полицаи обаче се правеха, че всичко е напълно в реда на нещата.

Този път в съда бе и капитан Ансън; Джордж забеляза един изискан властен мъж да го гледа свирепо. Магистратите обявиха, че поради сериозността на обвинението ще поискат три отделни гаранции. Бащата на Джордж изрази съмнение, че ще успее да намери толкова много пари. Тогава магистратите решиха следващото заседание да се проведе след една седмица в Пенкридж.

В Пенкридж магистратите уточниха условията за гаранция. Поискаха както следва: двеста лири от Джордж, по сто от баща му и майка му и още сто от трето лице. Но това правеше четири гаранции, а не три, както бяха обявили в Канок. Джордж имаше чувството, че разиграват някакъв фарс. Без да изчаква мистър Мийк, той се изправи и каза на магистратите:

— Не желая освобождаване под гаранция. Получих няколко предложения, но предпочитам да се откажа.

Определено бе следващото заседание да се проведе другия четвъртък, 3 септември, в Канок. Във вторник мистър Мийк дойде при Джордж с лоша вест.

— Добавят второ обвинение. Заплаха за убийство с огнестрелно оръжие на сержант Робинсън от Хеднесфорд.

— Да не са намерили и пушка до ботушите ми в нивата? — попита смаяно Джордж. — Убийство с огнестрелно оръжие? Да застрелям сержант Робинсън? Та аз през живота си не съм пипал пушка и доколкото знам, никога не съм виждал сержант Робинсън. Мистър Мийк, полудели ли са? Какво може да означава това?

— Какво означава ли? — отвърна мистър Мийк, сякаш избухването на неговия клиент се свеждаше до най-обикновен въпрос. — Означава, че магистратите със сигурност ще предявят обвинение. Колкото и слаби да са доказателствата, вече едва ли ще ги пренебрегнат.

По-късно Джордж седеше на леглото си в болничното крило. Смайването все още го изгаряше като треска. Как можеха да му причинят това? Как можеха да разсъждават по този начин? Гневът бе тъй ново чувство за Джордж, че той не знаеше срещу кого да го насочи — Камбъл, Парсънс, Ансън, полицейския юрист, магистратите? Е, щеше да започне от магистратите. Мийк казваше, че със сигурност ще предявят обвинение — сякаш нямаха собствен разсъдък, сякаш бяха механични кукли или марионетки. Но така или иначе, кои бяха те? Едва ли можеха да се квалифицират като хора от юридическата професия. Повечето бяха самодоволни аматьори, получили мимолетна власт.

Джордж изпита вълнение от презрителните си думи и веднага след това се засрами. Точно затова гневът беше грях — водеше към неистини. Магистратите в Канок без съмнение не бяха нито по-добри, нито по-лоши от останалите си колеги; не си спомняше да са казали и дума, срещу която би изтъкнал сериозно възражение. Колкото повече мислеше за тях, толкова по-бързо се възвръщаше професионалният му инстинкт. Изумлението стихна до нивото на силно разочарование, после се превърна в трезво примирение. Очевидно бе много по-добре делото му да стигне до по-висш съд. Присъствието на адвокати и по-внушителната обстановка щяха да са гаранция за истинско правосъдие. Съдът в Канок беше абсолютно неподходящ. Та по размери той приличаше на класната стая до църквата. Нямаше дори подсъдима скамейка — обвиняемите трябваше да седят на стол в средата на залата.

Именно там го сложиха сутринта на 3 септември; усещаше как го наблюдават от всички страни и се чудеше дали в тази позиция изглежда като отличника на класа или като най-слабия ученик. Инспектор Камбъл даде подробни показания почти без да се отклонява от казаното преди. Първият нов полицейски свидетел бе полицай Купър, който описа как в часовете след откриването на раненото животно взел един от ботушите на обвиняемия с характерно протрит ток. Сравнил го с отпечатъци в нивата, където било намерено понито, а също така с отпечатъци край едно дървено мостче близо до дома на викария. Притиснал тока на ботуша във влажната земя и когато го вдигнал, видял, че отпечатъците съвпадат.

След това сержант Парсънс потвърди, че е ръководител на група от двайсет полицаи, привлечени за преследване на бандата злодеи. Разказа как, претърсвайки стаята на Ейдълджи, намерили калъф с четири бръснача. По единия имало влажни кафяви петна и по острието били полепнали два-три косъма. Сержантът посочил това на бащата на Ейдълджи, който веднага избърсал бръснача с палец.