Джулиан Барнс - Артър & Джордж

— Косовете не са животни.

— Маймуните?

— В Стафордшър няма маймуни.

— Много сме сигурни, а?

Джордж усеща как го обзема гняв. Съзнателно изчаква, преди да отговори.

— Инспекторе, разрешете да кажа, че тактиката на вашия сержант е напълно погрешна.

— О, не мисля, че беше тактика, мистър Ейдълджи. Сержант Парсънс е добър приятел на сержант Робинсън от Хеднесфорд. Някой заплаши да застреля сержант Робинсън в главата.

Мълчание.

— Освен това някой заплаши да заколи двайсет девойчета в селото, където живеете.

Мълчание.

— Е, той не изглежда потресен от чутото, сержант. Значи не сме го изненадали.

Мълчание. Джордж си помисли: грешка беше да му отговарям. Да отговарям на каквото и да било освен на ясни и конкретни въпроси.

Инспекторът прелисти бележника пред себе си.

— Когато ви арестувахме, вие казахте: „Не съм изненадан. Очаквах го от доста време.“ Какво имахте предвид?

— Каквото казах.

— Е, тогава позволете да ви обясня какво разбрахме от казаното аз и сержантът и какво би разбрал всеки нормален човек. Че най-после сте заловен и изпитвате известно облекчение от това.

Мълчание.

— Според вас защо сте тук?

Мълчание.

— Може би смятате, че сте тук, защото баща ви е индус?

— Всъщност баща ми е парси.

— По ботушите ви има кал.

Мълчание.

— По бръснача ви има кръв.

Мълчание.

— По палтото ви има конски косми.

Мълчание.

— Не бяхте изненадан от ареста.

Мълчание.

— Не смятам всичко това да има нещо общо с факта, че баща ви е индус, парси или хотентот.

Мълчание.

— Е, той май си изчерпи думите, сержант. Сигурно ги пази за пред съда.

Върнаха Джордж в килията, където го чакаше чиния студена каша. Той не я докосна. На всеки двайсет минути чуваше скърцането на шпионката; на всеки кръгъл час — поне така предполагаше — вратата се отключваше и надзирателят влизаше да го провери.

При второто посещение полицаят изрече явно заучена реплика:

— Е, мистър Ейдълджи, съжалявам, че сте тук, но как успяхте да се промъкнете покрай всички наши момчета? По кое време видяхте сметката на коня?

Джордж срещаше полицая за пръв път, тъй че проявата на съчувствие не го трогна и не доведе до отговор.

Един час по-късно полицаят каза:

— Откровено казано, сър, моят съвет е да спрете това представление. Защото инак някой друг ще трябва да го спре.

При четвъртото посещение Джордж попита дали тия непрестанни проверки ще продължат и през нощта.

— Заповедта си е заповед.

— И вашата заповед е да ме държите буден?

— О, не, сър. Заповедта е да ви опазим жив. Моята глава хвръква, ако свършите някоя глупост.

Джордж осъзна, че с никакви протести не може да спре нежеланите посещения. Полицаят продължи:

— Разбира се, за всички ни ще е много по-лесно, ако решите да се преместите.

— Да се преместя ли? Къде?

Полицаят пристъпи от крак на крак.

— В лечебно заведение.

— О, разбирам — каза Джордж и гневът му изведнъж се завърна. — Искате да кажа, че съм шантав.

Използва думата съзнателно, макар че отлично помнеше неодобрението на баща си.

— Обикновено така е по-лесно за цялото семейство. Помислете си, сър. Помислете си как ще се отрази на родителите ви. Доколкото чух, те не са в първа младост.

Вратата на килията се затвори. Джордж легна на нара прекалено гневен и изтощен, за да заспи. Мислите му летяха към дома на викария, към почукването на вратата и нахлуването на полицаите. Баща му, майка му, Мод. Кантората му на Нюхол Стрийт — заключена и пуста; секретарката му — отпратена до ново нареждане. Брат му Хорас разгръща вестника на другата сутрин. Колегите му в Бърмингам си разменят новината по телефона.

Но под изтощението, гнева и страха Джордж откри още едно чувство — облекчението. Досега не можеше да направи нищо срещу преследвачите и авторите на анонимни писма; нищо не успя да направи и докато полицаите се лутаха — освен да им предложи разумен съвет, който те отхвърлиха с пренебрежение. Но мъчителите и некадърниците го бяха довели в сигурно убежище, в неговия втори дом — законите на Англия. Сега знаеше къде се намира. Макар че работата му рядко го водеше в съдебните зали, той ги познаваше като част от своята естествена територия. Бе посещавал достатъчно съдебни процеси, за да види как устата на хората пресъхва от паника и те едва успяват да дадат показания, когато застанат пред строгото величие на закона. Беше виждал как самоуверени полицаи с лъснати копчета биват превърнати в лъжливи глупци от съвсем посредствени адвокати. И бе забелязал — не, не просто забелязал, а усетил, почти докоснал — онези невидими, неразривни нишки, свързващи всички, които представляват закона. Съдии, прокурори, адвокати, чиновници, пристави — това бе тяхното царство, където си говореха на свой собствен език, почти напълно неразбираем за всички останали.