Джулиан Барнс - Артър & Джордж

Джордж се навъси.

— Не, онова е старо домашно палто. Носех онова, което държа на закачалката в коридора.

— Тогава защо палтото до задната врата е влажно?

— Нямам представа. Не съм го докосвал от седмици, ако не и от месеци.

— Снощи сте били с него. Можем да го докажем.

— Тогава въпросът явно е за съда.

— По дрехите, които сте носили снощи, има животински косми.

— Невъзможно.

— Значи наричате майка си лъжкиня?

Мълчание.

— Помолихме майка ви да ни покаже дрехите, които сте носили снощи. Тя се съгласи. По някои от тях имаше животински косми. Как ще обясните това?

— Е, аз живея на село, инспекторе. За жалост.

— За жалост ли? Но вие не доите крави, нито пък подковавате коне, нали?

— Очевидно. Може да съм се опрял на някоя ограда до пасище, където е имало крави.

— Снощи валя, а тази сутрин ботушите ви бяха влажни.

Мълчание.

— Това е въпрос, мистър Ейдълджи.

— Не, инспекторе, това е тенденциозно твърдение. Вие сте огледали ботушите ми. Ако са били влажни, това не ме изненадва. През този сезон пътищата са влажни.

— Но нивите са още по-влажни, а снощи валя.

Мълчание.

— Значи отричате да сте напускали дома си от девет и половина вечерта до разсъмване?

— Дори до по-късно. Излязох в 7:20.

— Но не можете да го докажете.

— Напротив. С баща ми спим в една стая. Всяка нощ той заключва вратата.

Инспекторът млъкна. Погледна към Парсънс, който все още записваше последните думи. Беше чувал немалко фалшиви алибита, но това…

— Извинете, бихте ли повторили?

— С баща ми спим в една стая. Всяка нощ той заключва вратата.

— Откога е в сила тази… процедура?

— Откакто навърших десет години.

— А сега сте?

— На двайсет и седем.

— Ясно — каза Камбъл, макар че съвсем не му беше ясно. — А баща ви… когато заключва вратата… знаете ли къде слага ключа?

— Не го слага никъде. Оставя го в ключалката.

— Значи за вас е съвсем лесно да напуснете стаята?

— Не ми се налага да я напускам.

— По естествена нужда?

— Под леглото ми има гърне. Но никога не го използвам.

— Никога?

— Никога.

— Много добре. Ключът винаги е в ключалката. Значи не ви се налага да го търсите?

— Баща ми спи много леко, а в момента страда от лумбаго. Лесно се събужда. Ключът щрака много силно, когато се превърта.

Камбъл едва се удържа да не му се изсмее в лицето. За какви ги мислеше?

— Всичко това изглежда много удобно, ако разрешите да кажа, сър. Не ви ли е хрумвало да смажете ключалката?

Мълчание.

— Колко бръснача имате?

— Колко бръснача? Нямам нито един.

— Но се бръснете, предполагам?

— Бръсна се с един от бръсначите на баща ми.

— Защо не ви разрешават да имате собствен бръснач?

Мълчание.

— На колко години сте, мистър Ейдълджи?

— Днес вече три пъти отговорих на този въпрос. Препоръчвам ви да погледнете записките си.

— Мъж на двайсет и седем години, комуто не разрешават да има бръснач и когото всяка вечер заключват с баща му, който се буди лесно. Осъзнавате ли, че сте извънредно рядка личност?

Мълчание.

— Извънредно рядка, бих казал. И… разкажете ми за животните.

— Опитвате се да ме подведете.

Джордж осъзна колко нелепо е отговорил и неволно се усмихна.

— Извинявам се. — Раздразнението на инспектора бързо нарастваше. Досега беше щадил тоя тип. Е, не бе нужно много, за да превърне самодоволния адвокат в хленчещо хлапе. — Ето въпрос тогава. Какво мислите за животните? Харесвате ли ги?

— Какво мисля за животните? Дали ги харесвам? Не, по принцип не ги харесвам.

— Така и подозирах.

— Не, инспекторе, нека ви обясня. — Джордж бе усетил поведението на Камбъл да загрубява и реши, че най-добрата тактика ще е да смекчи линията на сблъсък. — Когато бях на четири години, ме заведоха да видя крава. Тя се изходи. Това е едва ли не първият ми спомен.

— Как кравата се е изходила?

— Да. Мисля, че от онзи ден съм недоверчив към животните.

— Недоверчив?

— Да. Към онова, което могат да направят. Не знаеш какво да очакваш.

— Разбирам. И това е вашият пръв спомен, казвате?

— Да.

— И оттогава сте недоверчив към животните. Към всички животни.

— Е, не към котката у дома. Или към кучето на леля Стоунам. Тях много ги обичам.

— Ясно. Но сте недоверчив към големите животни. Като кравите.

— Да.

— А към конете?

— И конете не са надеждни.

— Овцете?

— Овцете просто са глупави.

— Косовете? — пита сержант Парсънс. Това са първите му думи.