Джулиан Барнс - Артър & Джордж

— Което прави и досега?

— Да.

— Не му ли се доверявате да има собствен бръснач?

— Не му трябва собствен бръснач.

— Чудно, че не му разрешавате да си има бръснач.

Камбъл изрече последното с леко въпросителен тон, очаквайки да види дали някой ще се хване на въдицата. Едва ли, помисли си той. В това семейство имаше нещо особено, макар че не можеше да определи точно какво. Не се опитваха да му пречат. Ала в същото време усещаше, че далеч не са откровени.

— Синът ви е излизал снощи.

— Да.

— За колко време?

— Не съм съвсем сигурен. Час, може би повече. Шарлот?

Съпругата сякаш пак се позабави да отговори на съвсем лесен въпрос.

— Час и половина или и три четвърти — прошепна най-сетне тя.

Предостатъчно време, за да стигне човек до нивата и да се върне, както бе проверил току-що Камбъл.

— И по кое време беше това?

— Някъде между осем и девет и половина — отговори викарият, макар че Парсънс бе отправил въпроса към съпругата му. — Отиде до обущаря.

— Не, имам предвид след това.

— След това не е излизал.

— Но аз попитах дали е излизал през нощта и вие потвърдихте.

— Не, инспекторе, вие попитахте дали е излизал снощи, не през нощта.

Камбъл кимна. Този свещеник не беше глупав.

— Е, бих желал да видя ботушите му.

— Ботушите му?

— Да, ботушите, с които излезе. И ми покажете с кои панталони е бил.

Панталоните бяха сухи, но като ги огледа повторно, Камбъл забеляза черна кал отдолу по крачолите. Ботушите също се оказаха изцапани с кал и още влажни.

— Открих и това, сър — каза сержантът, който донесе ботушите. — Струва ми се още влажно.

И той подаде на Камбъл синьо вълнено палто.

— Къде го намери? — Инспекторът плъзна длан по палтото и потвърди: — Да, влажно е.

— Висеше до задната врата над ботушите.

— Дайте да пипна — каза викарият. — Той прокара пръсти по ръкава и каза: — Сухо е.

— Влажно е — повтори Камбъл, като си мислеше: при това аз съм полицаят. — И тъй, на кого принадлежи?

— На Джордж.

— На Джордж? Помолих ви да ми покажете всички негови дрехи. Без изключение.

— Показахме ги — обади се този път майката. — Всичко, което смятам за негови дрехи. Това тук е просто старо домашно палто, което никога не облича.

— Никога ли?

— Никога.

— Носи ли го някой друг?

— Не.

— Колко загадъчно. Палто, което никой не носи, виси на удобно място до задната врата. Хайде да започнем отначало. Това палто принадлежи на сина ви. Кога го е обличал за последен път?

Родителите се спогледаха. Накрая майката каза:

— Нямам представа. Твърде дрипаво е, за да излиза с него, а няма защо да го носи у дома. Може би го е намятал за работа в градината.

— Дайте да видя — каза Камбъл и поднесе палтото към прозореца. — Да, тук има косъм. И… още един. Парсънс?

Сержантът погледна и кимна.

— Дайте да видя, инспекторе. — Камбъл разреши на викария да огледа палтото. — Това не е косъм. Не виждам никакви косми.

Майката и дъщерята се присъединиха към групата и почнаха да дърпат синия вълнен плат като на разпродажба. Камбъл им махна да се отдръпнат и сложи палтото на масата.

— Тук — посочи той най-очебийния косъм.

— Това е бримка — каза дъщерята. — Не е косъм, а бримка.

— Какво е бримка?

— Нишка, издърпана нишка. Всеки ще го разбере, всеки, който е шил някога.

Камбъл не бе шил никога, но усещаше паниката в гласа на младата жена.

— И вижте тези петна, сержант.

На десния ръкав имаше две отделни петна, едното белезникаво, другото тъмно. Камбъл и Парсънс мълчаха, но си мислеха едно и също. Белезникаво от слюнката на понито; тъмно от кръвта му.

— Казах ви, това е просто старото му домашно палто. Никога не би излязъл с него. Особено до обущаря.

— Тогава защо е влажно?

— Не е влажно.

Дъщерята измисли ново обяснение в полза на брат си.

— Може би ви се струва влажно, защото висеше до задната врата.

Без да се впечатли, Камбъл взе палтото, ботушите, панталоните и другите дрехи, които бе носил Джордж предната вечер; взе и бръсначите. Нареди на семейството да не контактува с Джордж без полицейско разрешение. Остави един човек на пост пред дома на викария, другите прати да обикалят наоколо. След това заедно с Парсънс се върна на нивата, където мистър Луис бе приключил прегледа и поиска разрешение да убие понито. Обеща да предаде доклада си на другия ден. Инспекторът го помоли да отреже парче кожа от мъртвото животно. Полицай Купър щеше да го занесе заедно с дрехите на доктор Бътър в Канок.