Джулиан Барнс - Артър & Джордж

— Човек не пали плевнята на съседа за печалба. Прави го от злоба. Прави го заради удоволствието да види пламъците в небето и страха по лицата на хората. В случая с Ейдълджи може да има и дълбока ненавист към животните. Без съмнение ще проучите този въпрос. А ако има някаква схема в избора на време за нападенията, ако повечето се случват в началото на месеца, трябва да е замесен някакъв принцип за жертвоприношения. Може би тайнственият инструмент, който търсим, е ритуален нож от индийски произход. „Кукри“ или нещо подобно. Доколкото знам, бащата на Ейдълджи е парси. Те не бяха ли огнепоклонници?

Камбъл признаваше, че професионалните методи засега не дават резултати; не искаше обаче да бъдат заменени с произволни догадки. Ако парсите наистина бяха огнепоклонници, то не би ли трябвало човекът да се заеме с палежи?

— Между другото не искам да арестувате адвоката.

— Така ли, сър?

— Да. Искам — и дори заповядвам — да се съсредоточите изцяло върху него. Наблюдавайте дискретно дома му през деня, наредете да го следят до гарата, пратете човек в Бърмингам — в случай, че обядва с тайнствения Капитан, — а след залез слънце дръжте къщата в плътен обръч. Да не може да излезе през задната врата, без да се спъне в полицай. Все ще направи нещо. Сигурен съм.

Джордж се опитва да продължи да живее нормално, в края на краищата като свободен англичанин има това право. Но не е лесно, когато се чувстваш под наблюдение; когато нощем в двора се вмъкват тъмни сенки; когато всичко трябва да се пази в тайна от Мод, а понякога и от мама. Татко се моли усърдно както винаги, а жените тревожно му пригласят. Джордж все повече губи вяра в Божията закрила. Единственият миг през деня, когато се чувства в безопасност, е, след като баща му заключи вратата на спалнята.

Понякога му се иска да дръпне завесите, да отвори прозореца и да подхвърли саркастични думи към наблюдателите, които знае, че са наоколо. Какво безсмислено прахосване на държавни пари, мисли си той. За своя изненада открива, че е станал раздразнителен. Още повече се изненадва, че от това се чувства възмъжал. Една вечер обикаля селските пътища както винаги, а на известно разстояние зад него върви специален агент. Джордж внезапно прави завой и тръгва към преследвача си — мъж с лисича физиономия и вълнен костюм, който изглежда като посетител на долнопробни кръчми.

— Мога ли да ви упътя? — пита Джордж, едва удържайки любезния тон.

— И сам ще се справя, благодаря.

— Не сте тукашен.

— От Уолсол, щом питате.

— Това не е пътят за Уолсол. Защо обикаляте селските пътища на Грейт Уайърли толкова късно?

— И аз бих могъл да ви задам същия въпрос.

Ама че нахалник, мисли си Джордж.

— Следите ме по нареждане на инспектор Камбъл. Съвършено ясно. За идиот ли ме взимате? Интересно е само дали Камбъл ви е наредил да го правите открито, което може да се квалифицира като възпрепятстване на движението по обществени пътища, или ви е заповядал да останете незабелязан, което ще означава, че сте крайно некадърен агент.

Онзи се усмихва нахално.

— Това си е между него и мен, нали така?

— Едно ще ви кажа, драги. — В гърдите на Джордж пламва гняв, силен като греха. — Такива като вас не са нищо друго освен загуба за държавния бюджет. Седмици наред обикаляте селото без никакъв, абсолютно никакъв резултат.

Полицаят пак се ухилва.

— Кротко, кротко — казва той.

На вечеря викарият предлага Джордж да отведе Мод на еднодневен излет до Абъристуит. Тонът му е повелителен, но Джордж категорично отказва: има твърде много работа и не желае да си почива. Държи на своето, докато Мод не се присъединява към молбите, после неохотно отстъпва. Във вторник двамата тръгват още по тъмно и се прибират чак вечерта. Слънцето грее; пътуването с влака — двеста километра според разписанието — е приятно и без произшествия; братът и сестрата изпитват необичайно усещане за свобода. Разхождат се покрай морето, разглеждат фасадата на университета и отиват до края на вълнолома. Случили са чудесен августовски ден с лек ветрец и единодушно решават да не наемат лодка; не желаят и да се присъединят към наклякалите събирачи на камъчета по плажа. Вместо това хващат трамвая от северния край на крайбрежния булевард до Клиф Гардънс на Конститюшън Хилс. Докато трамваят се изкачва и после слиза, пред тях се разкрива чудесна гледка към града и залива Кардиган. Всички в курорта са любезни, включително и униформеният полицай, който им дава съвет да обядват в хотел „Бел Вю“, или в „Уотърлу“, ако са въздържатели. Седнали пред чиниите с печено пиле и ябълков пай, двамата обсъждат безопасни теми като Хорас, покойната старица Стоунам и хората на съседните маси. След обяда се изкачват до замъка, който Джордж шеговито определя като въпиещо нарушение на закона за продажбата на стоки — само руини и няколко порутени кули. Един минувач им посочва връх Сноудън вляво от Конститюшън Хил. Мод е възхитена, а Джордж изобщо не го забелязва. Тя обещава някой ден да му купи бинокъл. На връщане във влака го пита дали за трамвая в Абъристуит ще важат същите закони, както и за железниците; после моли Джордж да й устрои съдебен процес както някога в класната стая. Той полага усилия, защото обича сестра си, която за разлика от друг път изглежда почти щастлива; но определено не е във форма.