Джулиан Барнс - Артър & Джордж

Камбъл погледна часовника си — 7:15. Прати Маркю, който познаваше адвоката, да го задържи на гарата. Каза на Купър и Джъд да изчакат хирурга и да държат зяпачите на разстояние, после поведе Парсънс и останалите полицаи по най-прекия път към дома на викария. Трябваше да се промушат през два живи плета и да минат през подлеза под железопътната линия, но без затруднения стигнаха за по-малко от петнайсет минути. Доста преди осем часа Камбъл бе поставил по един полицай до всеки ъгъл на къщата, докато двамата с Парсънс блъскаха по вратата. Не ставаше дума само за двайсетте девойчета; имаше и заплаха Робинсън да бъде застрелян в главата с нечия пушка.

Прислужницата въведе двамата полицаи в кухнята, където съпругата и дъщерята на викария привършваха закуската си. Според Парсънс майката изглеждаше ужасена, а дъщерята — болнава.

— Бих желал да поговоря със сина ви Джордж.

Съпругата на викария беше слаба и крехка, с почти напълно побеляла коса. Говореше тихо, със силен шотландски акцент.

— Той вече тръгна за кантората. Хваща влака в седем и трийсет и девет. Работи като адвокат в Бърмингам.

— Знам това, госпожо. В такъв случай бих ви помолил да ми покажете дрехите му. Всички дрехи без изключение.

— Мод, иди да повикаш баща си.

С едва доловимо кимване Парсънс попита дали да последва момичето, но Камбъл му направи знак да остане. След минута-две се появи викарият — нисък, набит, светлокож мъж без нито една от чудатостите на своя син. С побеляла коса, но симпатичен за индус, помисли си Камбъл.

Инспекторът повтори молбата си.

— Длъжен съм да попитам каква е целта на разследването ви и дали имате заповед за обиск.

— Беше намерено миньорско пони — Камбъл се поколеба за миг заради присъстващите жени — в една близка нива… някой го е наранил.

— И вие подозирате моя син Джордж?

Майката прегърна дъщеря си през раменете.

— Да кажем, че би било много полезно, ако успеем да го изключим от кръга на заподозрените.

Пак старата лъжа, помисли си Камбъл, почти засрамен, че отново прибягва към нея.

— Но нямате заповед за обиск?

— Не и в момента, сър.

— Много добре. Шарлот, покажи му дрехите на Джордж.

— Благодаря. И се надявам, че няма да имате нищо против, ако помоля полицаите да претърсят къщата и околностите.

— Не, щом това ще помогне да изключите сина ми от кръга на заподозрените.

Дотук добре, помисли си Камбъл. В бордеите на Бърмингам бащата би връхлетял с ръжена, майката щеше да ревне, а дъщерята да му издере очите. Макар че в някои отношения онова беше много по-леко — то почти се равняваше на самопризнание.

Камбъл нареди на хората си да търсят ножове и бръсначи, земеделски и градинарски сечива, които биха могли да послужат за престъплението, после се качи горе заедно с Парсънс. Дрехите на адвоката бяха извадени върху леглото, включително — както беше заръчал — ризите и бельото. Изглеждаха чисти и сухи на допир.

— Това ли са всичките му дрехи?

Майката се поколеба, преди да отговори.

— Да — каза тя. И след няколко секунди добави: — Освен онези на него.

Е, разбира се, помисли си Парсънс. Не съм очаквал да тръгне на работа гол. Ама че странно твърдение.

— Трябва да видя ножа му — подхвърли небрежно той.

— Нож ли? — Жената го изгледа смаяно. — Имате предвид ножа, с който се храни?

— Не, неговият нож. Всеки младеж си има нож.

— Моят син е адвокат — рязко каза викарият. — Работи в кантора. Няма време да дялка пръчки.

— Безброй пъти са ми казвали, че синът ви е адвокат. Знам го много добре. Но също и че всеки младеж си има нож.

След кратко шушукане дъщерята излезе и се върна с къс широк инструмент, който протегна напред предизвикателно.

— Това е ботаническата му лопатка — обясни тя.

Камбъл разбра от пръв поглед, че предметът не би могъл да причини такива рани, каквито бе видял преди малко. Въпреки това се престори, че проявява жив интерес, отнесе лопатката до прозореца и я огледа от всички страни.

— Ето какво намерихме, сър.

Един от полицаите държеше калъф с четири бръснача. Единият изглеждаше влажен. По опакото на другия имаше червени петна.

— Това са моите бръсначи — бързо каза викарият.

— Единият е влажен.

— Без съмнение, защото се бръснах с него само преди час.

— А синът ви… с какво се бръсне?

Кратко мълчание.

— С един от тези бръсначи.

— Аха. Значи, строго погледнато, не са само ваши, сър?

— Напротив. Това винаги е бил моят комплект бръсначи. Притежавам го повече от двайсет години и когато дойде време синът ми да се бръсне, разреших му да ползва един от тях.