Джулиан Барнс - Артър & Джордж

На гарата Маркю докладва, че адвокатът категорично отхвърлил молбата му да изчака. Затова Камбъл и Парсънс хванаха първия влак за Бърмингам — в 9:53.

— Странно семейство — каза инспекторът, докато пресичаха канала между Блоксуич и Уолсол.

— Много странно. — Сержантът захапа устната си. — Ако не възразявате, иначе ми се сториха почтени хора.

— Разбирам ви. Това е нещо, което не би било зле да научат и престъпните среди.

— Кое, сър?

— Да не лъжеш повече, отколкото се налага.

— Няма да е скоро. — Парсънс се позасмя. — И все пак би трябвало донякъде да ви е жал за тях. Да се случи на такова семейство. Черна овца, да ме прощавате за израза.

— Прощавам, естествено.

Малко след единайсет двамата полицаи пристигнаха на Нюхол Стрийт 54. Кантората беше малка, само две стаи със секретарка пред вратата за посетители. Джордж Ейдълджи седеше отпуснат в стола зад бюрото си. Изглеждаше болен.

Готов да реагира при всяко внезапно движение, Камбъл каза:

— Не искаме да ви обискираме тук, но трябва да ми предадете револвера си.

Ейдълджи го изгледа с недоумение.

— Нямам револвер.

Инспекторът посочи дълъг лъскав предмет върху бюрото.

— А какво е това?

С безкрайно уморен глас адвокатът обясни:

— Това, инспекторе, е ключ за вратата на железопътен вагон.

— Само се шегувам — отвърна Камбъл.

Но си помисли: ключове. Ключът за училището в Уолсол преди години, а сега и още един. Има нещо много странно в този човек.

— Използвам го като преспапие — обясни адвокатът. — Както навярно си спомняте, аз съм специалист по железопътно право.

Камбъл кимна. После изрече обичайното предупреждение и арестува адвоката. Докато пътуваха с кабриолет към затвора на Нютън Стрийт, Ейдълджи каза на полицаите:

— Не съм изненадан. Очаквах го от доста време.

Камбъл хвърли поглед към Парсънс, който мислено си отбеляза тези думи.

На Нютън Стрийт му взеха парите, часовника и малкото джобно ножче. Опитаха се да вземат и носната му кърпа, да не реши да се обеси. Джордж възрази, че е крайно неподходяща за тази цел, и му разрешиха да я задържи.

Около час го оставиха в чиста, светла килия, после го качиха на влака от гара „Ню Стрийт“ за Канок в 12:40. Уолсол 13:08, помисли си Джордж. Бърчилс 13:12. Блоксуич 13:16. „Уайърли — Чърчбридж“ 13:24. Канок 13:29. Двамата полицаи казаха, че няма да е с белезници по време на пътуването, и Джордж им бе благодарен за това. Въпреки всичко, когато влакът спря в Уайърли, той наведе глава и вдигна длан пред бузата си, да не би носачът или мистър Мериман да забележи двамата полицаи и да разпространи новината, че е арестуван.

Когато слязоха в Канок, го откараха до полицейския участък с двуколка. Там измериха ръста му и записаха отличителните му белези. Огледаха дрехите му за петна от кръв. Един полицай го помоли да свали ръкавелите и огледа маншетите му. После попита:

— Тази риза ли носехте на нивата снощи? Сигурно сте я сменили. По нея няма кръв.

Джордж не отговори. Не виждаше смисъл. Ако отговореше с „не“, полицаят веднага щеше да атакува: „Значи признавате, че сте били снощи на нивата. Коя риза носехте?“ Джордж смяташе, че досега е бил напълно отзивчив; занапред щеше да отговаря само на необходими въпроси, но не и на подвеждащи.

Вкараха го в тясна килия без почти никаква светлина и с още по-малко въздух, където миришеше на обществена тоалетна. Липсваше дори вода за миене. Бяха му взели часовника, но предполагаше, че е около два и половина. Преди две седмици, помисли си той, само преди две седмици двамата с Мод си бяхме изяли печеното пиле и ябълковия пай в „Бел Вю“ и вървяхме по морската алея към замъка, където аз подхвърлих шеговита забележка относно закона за продажбата на стоки, а един минувач се опита да ни посочи връх Сноудън. Сега седеше на ниския нар в полицейска килия, дишаше колкото се може по-малко и чакаше какво ще се случи. След около два часа го отведоха в стаята за разпити, където бяха Камбъл и Парсънс.

— И тъй, мистър Идалджи, знаете за какво сме дошли.

— Знам за какво сте дошли. И името е Ейдълджи, а не И-дал-джи.

Камбъл премълча. Помисли си: отсега нататък ще те наричам както си ща, адвокатче.

— И разбирате законните си права?

— Мисля, че да, инспекторе. Познавам правилата на полицейската процедура. Познавам законите за доказателствата и правото на обвиняемия да запази мълчание. Знам какви обезщетения се полагат при неправомерен арест и задържане под стража. Между другото, познавам и законите за клевета. Знам също така в какъв срок трябва да предявите обвинение и колко време след това трябва да ме изправите пред съда.