Джулиан Барнс - Артър & Джордж

— Така е.

— Значи търсим местни хора, както предполагахме от самото начало. Или местен човек. Аз клоня към идеята за няколко души. Може би трима-четирима. По-логично е. Представям си, че единият пише писмата, един обикаля да ги пуска от разни градчета, един умее да борави с животни и един планира и ръководи. С други думи, банда. Чиито членове не обичат полицията. Нещо повече, с удоволствие се опитват да ни заблудят. И обичат да се хвалят. Цитират имена, за да ни объркат. Разбира се. Но дори и така едно име изниква непрекъснато. Ейдълджи. Ейдълджи, който ще се среща с Капитана. Ейдълджи, дето казват, че е лежал в затвора. Ейдълджи, адвокатът, е в бандата. Винаги съм имал подозрения, но досега смятах за уместно да ги пазя за себе си. Казах ви да прегледате архивите. Навремето имаше клеветническа кампания, насочена главно срещу бащата. Пакости, измами, дребни кражби. Тогава без малко да го хванем. Накрая сериозно предупредих викария, че знаем кой стои зад всичко това и не след дълго работата заглъхна. Убедително доказателство, както се казва, но, уви, недостатъчно за присъда. Явно не си е взел поука, но поне го накарах да спре. За колко… седем, осем години? Сега пак се започва, при това на същото място. И името на Ейдълджи непрекъснато се повтаря. Онова първо писмо на Грейторекс споменава три имена, но единственото, което наистина знае хлапето, е Ейдълджи. Следователно и Ейдълджи го познава. Той стори същото и първия път — включи се в списъка на обвинените. Сега обаче е по-голям и не му стига да лови косове и да им извива врата. Този път търси нещо по-едро, в буквалния смисъл на думата. Крави, коне. Сега вдига залога и ни заплашва с двайсет момиченца. Двайсет момиченца, Камбъл.

— Да, сър. Ще ми позволите ли да задам един-два въпроса?

— Питайте.

— Първо, защо му е сам да се обвинява?

— За да ни отклони от дирята. Съзнателно слага името си в списъка на хората, за които знаем, че нямат нищо общо.

— Значи е предложил награда за собственото си залавяне?

— Така се подсигурява, че няма кой друг да я поиска освен самият той. — Ансън се разсмя дрезгаво, но Камбъл не схвана шегата. — И, разбира се, това е поредното предизвикателство към полицията. Гледайте как се лутат местните полицаи, докато един честен гражданин е принуден да бърка в собствения си джоб, за да се бори с престъпниците. И като стана дума, онази обява може да се тълкува като клевета срещу полицията…

— Извинете ме, сър… но защо му е на един бърмингамски адвокат да събира шайка от местни злосторници и да осакатява животни?

— Виждали сте го, Камбъл. Как ви се стори?

Инспекторът си припомни впечатленията от срещата.

— Умен. Нервен. Желае да се хареса на хората. Но и бързо се засяга. Даде ни съвет, а ние не проявихме особен интерес. Предложи да използваме хрътки.

— Хрътки ли? Сигурен ли сте, че не е предложил туземци следотърсачи?

— Не, сър, хрътки. Странното е, че като слушах гласа му — глас на образован човек, адвокат, — по някое време неволно си помислих: ако затвориш очи, ще го вземеш за англичанин.

— А ако ги държиш отворени, малко трудничко ще го вземеш за британски гвардеец, нали?

— Има такова нещо, сър.

— Да. Доколкото усещам, останал си с впечатлението — все едно дали с отворени или затворени очи — за човек, който се чувства по-горе от теб. Как да го кажа? Човек, който смята, че принадлежи към по-висша каста.

— Възможно е. Но защо му е на такъв човек да осакатява коне? Защо не доказва ума и превъзходството си, например като отмъква големи парични суми?

— Откъде да знаем, че не върши и това? Между нас казано, Камбъл, въпросът „защо“ ме интересува далеч по-малко, отколкото „как“, „кога“ и „какво“.

— Да, сър. Но ако искате да арестувам този човек, не би било зле да имам представа и за мотива му.

Ансън не обичаше подобни въпроси, които според него се задаваха прекалено често в полицейската работа напоследък. Много хора се палеха да ровят из ума на престъпника. А важното беше да откриеш виновника, да го арестуваш, да му предявиш обвинение и да го пратиш на топло за някоя и друга година — колкото повече, толкова по-добре. Нямаше никаква полза да човъркаш из мисловните процеси на злодея, докато той стреля с пистолет или ти разбива прозореца. Полицейският началник се канеше да сподели тия мисли, когато Камбъл го изпревари.

— В крайна сметка можем да отхвърлим печалбата като мотив. Той не унищожава личната си собственост с намерение да предяви претенции за застраховката.