Джулиан Барнс - Артър & Джордж

Джордж не казва на родителите си за инцидента. Има по-сериозен повод за тревога: със сутрешната поща е дошло писмо от Канок, изписано с познатия почерк. Адресирано е до Джордж и носи подпис „Почитател на правдата“:

Не се познаваме, но понякога съм ви виждал във влака и не смятам, че бих ви харесал, ако се познавахме, тъй като не обичам туземците. Но мисля, че всеки заслужава почтено отношение, и затова ви пиша, защото не мисля, че имате нещо общо с ужасните престъпления, за които говорят хората. Всички казват, че трябва да сте вие, защото си мислят, че не сте за тук и искате да ги очистите. Затова полицаите ви държаха под око, но не откриха нищо и сега дебнат друг… Ако убият още един кон, ще кажат, че сте вие, затова заминете някъде на почивка, та да не сте тук за следващия случай. Полицаите казват, че ще е в края на месеца както предишния път. Махнете се преди това.

Джордж е съвършено спокоен.

— Клевета — казва той. — Долнопробна клевета и според мен подлежи на съдебно преследване.

— Пак се започва — казва майка му и Джордж усеща, че е готова да се разплаче. — Пак същото. Няма да спрат, додето не ни прогонят.

— Шарлот — твърдо отвръща Шапурджи. — И дума да не става. Няма да напуснем този дом, докато не легнем при вуйчо Компсън. Ако е рекъл Господ да страдаме по пътя дотам, не е наша работа да спорим с Него.

Напоследък има моменти, когато Джордж е почти готов да се усъмни в Бог. Например: защо майка му, която е въплъщение на добродетелта и подпомага бедните и страдащите в енорията, трябва да страда така? И ако всичко е Божие дело, както твърди баща му, значи Божие дело е и стафордшърската полиция заедно с цялата й некадърност. Но Джордж не може да каже това; все повече стават нещата, за които не бива дори да намеква.

Освен това започва да осъзнава, че разбира света малко по-добре от родителите си. Може да е само на двайсет и седем години, но трудовият живот на един бърмингамски адвокат предлага познания за човешката същност, недостъпни за един селски викарий. Затова когато баща му предлага отново да се оплачат на главния полицейски началник, Джордж възразява. Предишния път Ансън беше против тях; сега трябва да се обърнат към инспектора, натоварен с разследването.

— Ще му пиша — казва Шапурджи.

— Не, татко, мисля, че това е моя работа. И по-добре да го посетя сам. Ако отидем двамата, ще заприлича на делегация.

Викарият е стъписан, но и доволен. Той харесва тия прояви на твърдост у сина си и го оставя да постъпи както е решил.

Джордж пише молба за разговор — за предпочитане не в дома на викария, а в полицейски участък по избор на инспектора. На Камбъл това му се вижда малко странно. Той избира участъка в Хеднесфорд и моли сержант Парсънс да го придружи.

— Благодаря, че ме приехте, инспекторе. Признателен съм ви за отделеното време. Дошъл съм заради три неща. Но най-напред бих желал да приемете ето това.

Камбъл е върлинест мъж на около четирийсет години, с рижава коса и кокалесто лице; седнал изглежда дори по-висок, отколкото прав. Той протяга ръка през масата и оглежда подаръка: екземпляр от „Железопътен закон за Пътника от влака“. Бавно прелиства няколко страници.

— Двеста трийсет и осмата бройка — казва Джордж. Изрича го с малко повече гордост, отколкото е възнамерявал.

— Много мило от ваша страна, сър, но за жалост полицейският правилник забранява приемането на подаръци от гражданите.

Камбъл плъзва книжката обратно по масата.

— О, едва ли може да се нарече подкуп, инспекторе — отвръща безгрижно Джордж. — Не може ли да го приемете като… дарение за библиотеката?

— Библиотеката. Имаме ли библиотека, сержант?

— Е, винаги можем да почнем, сър.

— В такъв случай, мистър Идалджи, смятайте, че съм ви благодарен.

Джордж се пита дали не го взимат на подбив.

— Произнася се Ейдълджи. Не И-дал-джи.

— Ейдълджи. — Инспекторът се запъва и прави гримаса. — Ако не възразявате, предпочитам да ви наричам „сър“.

Джордж тихичко кашля.

— Ето повода за първото нещо. — Той вади писмото от „Почитателя на правдата“. — Има още пет, адресирани до работното ми място.

Камбъл прочита писмото, подава го на сержанта, пак го взима и чете повторно. Пита се дали е разобличение или подкрепа. Или първото, маскирано като второто. Ако е разобличение, защо човек би го донесъл в полицията? Ако е подкрепа, защо да го носи, освен ако вече е обвинен? Мотивът на Джордж му се струва почти толкова интересен, колкото и самото писмо.