Джулиан Барнс - Артър & Джордж

Камбъл изчете писмото още веднъж. После ги резнах по коремите, ама не тече много кръв и единият избяга, а пък другият падна. Звучеше много конкретно, но, от друга страна, мнозина биха могли да огледат мъртвите животни. След последните два случая се наложи полицейски пост да отпъжда зяпачите, докато ветеринарят си свърши работата. И все пак три без десет … удивителна точност.

— Познаваме ли този Грейторекс?

— Предполагам, че е син на мистър Грейторекс от фермата Литълуърт.

— Някакви провинения? Има ли повод да пише на сержант Робинсън в Хеднесфорд?

— Никакви.

— А как ви се струват тия приказки за луната?

Сержант Парсънс беше набит чернокос здравеняк с навик да криви устни, докато размишлява.

— Така разправят някои хора. Младата луна, езически ритуали и тъй нататък. Де да знам. Знам обаче, че на единайсети април не е убито животно. Нито пък седмица преди или след тази дата, ако не греша.

— Не грешите.

Парсънс допадаше на инспектора много повече, отколкото Ъптън. Беше от следващото поколение и имаше по-добра подготовка; не много умен, но склонен да разсъждава.

Уилям Грейторекс се оказа четиринайсетгодишен ученик, чийто почерк изобщо не съвпадаше с онзи в писмото. Не беше чувал за Лий или Шиптън, но призна, че познава Ейдълджи, с когото понякога сутрин пътували в един вагон. Никога не бе посещавал участъка в Хеднесфорд и не знаеше името на тамошния сержант.

Парсънс и петима специални агенти претърсиха фермата Литълуърт и пристройките, но не откриха нищо особено остро, зацапано с кръв или наскоро почистено. Когато си тръгнаха, Камбъл попита сержанта какво знае за Джордж Ейдълджи.

— Е, сър, той е индиец, нали така? Тоест наполовина индиец. Дребничък. Малко особен. Живее в дома си и всеки ден пътува до Бърмингам. Не се меси много в селския живот, ако ме разбирате.

— Значи няма сведения да общува с банда?

— Нищо подобно.

— Приятели?

— Не, доколкото знам. Те са саможиво семейство. Сестра му не е добре, струва ми се. Недъгава, слабоумна или нещо такова. Преди няколко години имаше кампания срещу семейството.

— Видях в дневника. Има ли причини?

— Кой знае? Имаше известна… неприязън, когато дадоха мястото на викария. Хората разправяха, че не искат черен човек да им казва от амвона колко са грешни. Такива работи. Но това беше преди сума ти години. Аз самият ходя редовно на църква. Мене ако питате, вече сме по-дружелюбни.

— Този човек… синът… смятате ли, че е способен да осакатява коне?

Парсънс прехапа за момент устната си, преди да отговори.

— Инспекторе, нека го кажа така. Като послужи човек колкото мен по тия места, накрая разбира, че на никого не пише на лицето какъв е. Или какъв не е. Нали ме разбирате?

Пощальонът показва на Джордж официалния печат върху плика: НЕПЛАТЕНА ПОЩЕНСКА ТАКСА. Писмото идва от Уолсол; името и адресът на кантората са изписани със спретнат четлив почерк, затова Джордж решава да го приеме. Струва му два пенса — неплатената такса в двоен размер. С удоволствие открива вътре поръчка за книгата „Железопътен закон“. Но няма приложен чек или пощенски запис. Подателят иска 300 екземпляра и се е подписал с името Велзевул.

Три дни по-късно писмата започват отново. Същите писма: клеветнически, богохулни, безумни. Идват в кантората, което му се струва ужасно нахално — тук е в безопасност, тук го уважават и животът тече благопристойно. Той инстинктивно изхвърля първото; останалите запазва в най-долното чекмедже като доказателства. Джордж вече не е боязливият юноша от времето на предишния тормоз; сега е солиден човек, адвокат с четиригодишна практика. Напълно е способен, ако реши, да пренебрегне тия неща или да се справи с тях по подобаващ начин. А бърмингамската полиция несъмнено е далеч по-модерна и ефикасна от стафордшърската.

Една вечер, малко след шест и десет, Джордж прибира картата в джоба си и тъкмо премята чадъра на лакът, когато забелязва някой да крачи до него.

— Добре си живеем, а, млади господине?

Това е Ъптън — по-дебел и по-червендалест, отколкото преди години. Навярно и по-глупав. Джордж продължава напред със същата крачка.

— Добър вечер — хладно отвръща той.

— Радваме се на живота, нали? И спим добре?

Някога Джордж би се стреснал или би спрял да изслуша какво има да каже Ъптън. Но вече е друг.

— Не ходим насън, надявам се. — Джордж съзнателно ускорява крачка, тъй че сержантът е принуден да подтичва задъхано, за да не изостане. — Само че знаете ли, областта гъмжи от специални агенти. Гъмжи. Тъй че дори за един ад-во-кат би било лоша идея, о, да, много лоша идея да ходи насън. — Без да забавя крачка, Джордж хвърля изпепеляващ поглед към празнодумеца. — О, да, ад-во-кат. Дано да ви е от полза, млади господине. Знанието е сила, дето се вика, пък може и обратното да е.