Джулиан Барнс - Артър & Джордж

— Да, сър.

— Трябва бързо да сложим край. Тези безчинства петнят репутацията на цялото графство.

— Да, вестниците…

— Пет пари не давам за вестниците, Камбъл. Вълнува ме честта на Стафордшър. Не искам да го смятат за свърталище на диваци.

— Да, сър.

Но инспекторът си помисли, че полицейският началник трябва да е запознат с някои неотдавнашни редакционни статии, написани в твърде остър тон и понякога стигащи до лични нападки.

— Бих ви препоръчал да прегледате списъка на извършените престъпления в Грейт Уайърли и околностите през последните години. Имаше някои… странни произшествия. И препоръчвам да работите с хората, които най-добре познават района. Има един много стабилен сержант, не си спомням името му. Едър, червендалест…

— Ъптън ли, сър?

— Точно така, Ъптън. Тоя човек винаги е с наострени уши.

— Много добре, сър.

— Освен това смятам да привлека двайсет специални агенти. Ще се подчиняват на сержант Парсънс.

— Двайсет!

— Двайсет. По дяволите икономиите. Ще платя от джоба си, ако трябва. Искам полицай зад всеки плет и храст, докато не хванем този тип.

Камбъл не се тревожеше за разноските. Само се чудеше как да скрият присъствието на двайсет специални агенти в една област, където клюките се разнасяха по-бързо от съобщенията по телеграфа. Двайсет специални агенти, повечето от тях незапознати с територията, срещу един-единствен човек, който спокойно можеше да си стои у дома и да им се надсмива. Така или иначе, колко животни можеха да опазят двайсет полицаи? Четирийсет, шейсет, осемдесет? А колко животни имаше в областта? Стотици, може би хиляди.

— Други въпроси?

— Не, сър. Само… ако ми разрешите един страничен въпрос.

— Питайте.

— Порталът отвън. С колоните. Има ли название? Стилът, искам да кажа.

Ансън го изгледа тъй, сякаш никога не бе чувал по-нелеп въпрос от полицейски служител.

— Колоните ли? Нямам представа. Жена ми е по тая част.

През следващите дни Камбъл прегледа данните за престъпността в Грейт Уайърли и близките околности. Откри горе-долу каквото очакваше. Кражби, предимно на добитък; няколко случая на побой; скитничество и пиянство на обществени места; един опит за самоубийство; едно момиче, осъдено за писане на неприлични думи по селскостопански постройки; заплашителни писма и доставка на нежелани поръчки до дома на викария; едно непристойно нападение и два случая на непристойно държане. Не откри нападения срещу животни за последните десет години.

И сержант Ъптън не каза подобно нещо, а той служеше в областта двойно по-дълго. Но въпросът му напомни за някакъв фермер, вече отишъл в един по-добър свят — „а може и в по-лошия да е попаднал, сър“, — заподозрян в сексуални набези. Камбъл побърза да пресече потока от клюки; от самото начало му стана ясно, че Ъптън е остатък от времената, когато за полицай са избирали, кажи-речи, всекиго, стига да не е очебийно куц, сакат или малоумен. Човек можеше да се посъветва с него за местните сплетни и вражди, но не и да приеме казаното за чиста монета.

— Значи се сетихте, а, сър? — изхъхри сержантът.

— Имате ли да ми съобщите нещо конкретно, Ъптън?

— Не, не бих казал. Но нали знаете, каквото повикало, такова се обадило. Гарван гарвану око не вади, дето се вика. Сигурен съм, че най-накрая ще разберете, инспекторе. Нали сте голям детектив от Бърмингам и прочие. О, да, най-накрая ще разберете.

От Ъптън лъхаше на лукаво ласкателство и смътна враждебност. Някои от тукашните ратаи бяха съвършено същите. Камбъл се чувстваше по-спокоен с бърмингамските крадци, които поне лъжеха право в очите.

Сутринта на 27 юни повикаха инспектора в мината Куинтън, където два от ценните коне на компанията — по-точно кон и кобила — бяха нападнати през нощта. Конят бе умрял от кръвоизлив, а кобилата, подложена на допълнително осакатяване, трябваше да бъде убита. Ветеринарният хирург потвърди, че е използван същият инструмент, както преди — или поне инструмент със същото действие.

Два дни по-късно сержант Парсънс донесе на Камбъл писмо, адресирано „До сержанта, полицейски участък, Хеднесфорд, Стафордшър“. Беше пуснато в Уолсол и подписано от някой си Уилям Грейторекс.

Имам вид на луда глава и мога да тичам и когато създадоха оная банда в Уайърли, ме поканиха да вляза в нея. Аз знам всичко за конете и добитъка и как да ги улавям най-добре. Рекоха, че ще ме очистят, ако ме хване страх, затуй го направих, и ги заварих и двата да спят в три без десет, и те се събудиха; и после ги резнах под коремите, ама не тече много кръв и единият избяга, а пък другият падна. Сега ще ви кажа кои са в бандата, само че не можете да докажете нищо без мен. Има един на име Шиптън от Уайърли и един носач, дето му викат Лий, ама той трябваше да стои настрани, и Ейдълджи адвокатът. Е, не ви съобщих кой стои зад всички тях и няма да кажа, додето не обещаете да не пострадам. Не е вярно, че винаги го правим, когато луната е млада, онзи, дето Ейдълджи го уби на 11 април, беше по пълнолуние. Още не съм бил зад решетките, не ми се вярва и другите да са били, освен Капитана, затуй смятам, че ще им се размине по-леко.