Джулиан Барнс - Артър & Джордж

Беше студена февруарска нощ, огряна от полумесец и шепа звезди. В далечината подемниците на мината в Уайърли смътно се открояваха на фона на небето. По-наблизо бе фермата, принадлежаща на Джоузеф Холмс: къща, обор, пристройки — и нито една светлинка. Хората спяха, а птиците още не се бяха събудили.

Но конят бе буден, когато мъжът се промъкна през една пролука на живия плет в края на пасището. Носеше торба овес. Щом забеляза, че конят е усетил присъствието му, той спря и заговори съвсем тихо. Самите думи бяха пълна безсмислица; важен бе тонът — нежен и успокояващ. След няколко минути мъжът бавно тръгна напред. Когато направи няколко крачки, конят тръсна глава и за миг гривата му се разлюля. Мъжът спря отново.

Но макар и спрял, той продължи да бъбри тихи безсмислици и да гледа право към коня. След няколкото поредни мразовити нощи почвата под краката му беше твърда и ботушите му не оставяха отпечатъци. Напредваше бавно, метър по метър, спирайки, щом конят покажеше и най-лек признак на безпокойство. Не правеше никакъв опит да се прикрие — напротив, стоеше напълно изправен. Торбата с овес в ръката му нямаше кой знае какво значение. Важното беше тихото присъствие на гласа му, увереният подход, прекият поглед, нежната власт.

Трябваха му около двайсет минути, за да прекоси пасището по този начин. Вече стоеше само на няколко метра пред коня. Но и сега не направи рязък жест, а продължи както преди да шепне, да гледа, да стои прав и да изчаква. Най-сетне стана каквото очакваше — отначало колебливо, после съвсем недвусмислено конят наведе глава.

Човекът пак не посегна рязко към него. Изчака да минат минута-две, после преодоля последните метри и внимателно закачи торбата с овес на врата на коня. Животното остана с наведена глава, а мъжът почна да го гали, шепнейки през цялото време. Галеше го по гривата, по хълбока, по гърба; понякога просто отпускаше длан върху топлата кожа, за да е сигурен, че контактът помежду им не се прекъсва.

Продължавайки да гали и шепне, мъжът свали торбата с овес от врата на коня и я метна през рамо. Продължавайки да гали и шепне, бръкна под палтото си. Продължавайки да гали и шепне, преметнал едната си ръка през гърба на коня, той посегна под корема му.

Конят почти не трепна; мъжът най-сетне престана да шепне безсмислици и в настаналата тишина се отправи с решителна крачка назад към пролуката в живия плет.

Всяка сутрин Джордж хваща първия влак за Бърмингам. Знае наизуст разписанието и го обича. „Уайърли — Чърчбридж“ 7:39. Блоксуич 7:48. Бърчилс 7:53. Бърмингам „Ню Стрийт“ 8:35. Вече не изпитва потребност да се крие зад вестника; от време на време дори подозира, че някои пътници разпознават в него автора на „Железопътен закон за Пътника от влака“ (237 продадени екземпляра). Поздравява кондукторите и началниците на гари, а те отвръщат на поздрава му. Има внушителни мустаци, куфарче, скромен златен ланец, а към бомбето е добавил и сламена шапка за през лятото. Освен това има чадър. Гордее се с тази най-нова придобивка и често я носи със себе си въпреки показанията на барометъра.

Във влака чете вестник и се опитва да си оформи възгледи за ставащото по света. Миналия месец мистър Чембърлейн изнесе в новото бърмингамско кметство важна реч за колониите и преференциалните митнически тарифи. Джордж защитава — макар че никой не му е искал мнение по въпроса — позицията на сдържано одобрение. Идния месец предстои лорд Робъртс от Кандахар да получи свобода за града — почест, която никой разумен човек не би оспорил.

Вестникът му съобщава още новини — местни и по-банални: още едно животно е осакатено в района на Уайърли. За момент Джордж се пита коя част от наказателното право обхваща подобни деяния: дали става дума за унищожаване на чужда собственост според Закона за кражбите, или има отделен законов акт, защитаващ един или няколко вида домашен добитък. Радва се, че работи в Бърмингам, а е само въпрос на време и да заживее там. Знае, че трябва да вземе решение; трябва да се изправи срещу бащините навъсени вежди, майчините сълзи и безмълвното, но поради това още по-мъчително страдание на Мод. Всяка сутрин, докато пасищата с добитък отстъпват място на добре планираните предградия, Джордж усеща как духът му се ободрява. Преди години татко му каза, че селските момчета и ратаи са кротките, които Бог обича и които ще наследят земята. Е, само някои, мисли си той, и то не според законите за унаследяване, с които е запознат.