Джулиан Барнс - Артър & Джордж

В деня, когато монтираха витража във вестибюла, той доведе Туй на откриването. Тя застана отпред, погледът й се плъзна по гербовете и имената и най-накрая се спря върху девиза на дома.

— Мама ще бъде доволна — отбеляза Артър.

Само едва доловимото забавяне, преди Туй да се усмихне, му даде да разбере, че нещо не е наред.

— Прав си — каза веднага тя и млъкна отново.

Артър трепна. Как можеше да е такъв дръвник? Да почете собствените си славни прадеди, а да забрави родословието на майка си. За момент се поколеба дали да не нареди на работниците да смъкнат цялата проклетия. По-късно, след дълги размишления, поръча втори, по-скромен витраж за страничния прозорец на стълбището. Централното му пано щеше да носи забравения герб с името Фоли от Устършър.

Реши да нарече къщата Ъндършоу, по името на горичката над нея. С подобно име модерното здание щеше да придобие добро, старинно англосаксонско звучене. Тук животът можеше да продължи както преди, макар и по-предпазливо, в определени граници.

Живот. Колко лесно изричаха тази дума всички, включително и самият той. Единодушно повтаряха, че животът трябва да продължи. А малцина се питаха що е живот, защо съществува и дали е единствен, или просто част от нещо съвсем различно. Артър често се озадачаваше от самодоволството, с което хората гледаха на своя… своя живот, както небрежно го наричаха, сякаш напълно разбираха както думата, така и скритото зад нея.

Старият му приятел от Саутсий генерал Дрейсън бе повярвал в аргументите на спиритистите, след като на един сеанс разговаря с покойния си брат. От този момент нататък астрономът твърдеше, че животът след смъртта не е просто предположение, а подлежащ на доказване факт. Артър любезно се въздържа от мнение по въпроса; ала въпреки това в списъка му за четене през тази година имаше седемдесет и четири книги за спиритизма. Изчете ги до една, като си отбелязваше изреченията и максимите, които го впечатляваха. Например мисълта на Хеленбах: „Има скептицизъм, надминаващ по глупост дори упорството на селяка.“

Преди болестта на Туй да се изяви, Артър притежаваше всичко, смятано за необходимо за щастието на един мъж. И все пак не можеше да се отърве от чувството, че всичките му постижения са само тривиално и кухо начало; че е създаден за нещо друго. Но какво можеше да е то? Зае се да изучава световните религии, но всяка от тях се оказваше тясна за него като детско костюмче. Присъедини се към Дружеството на рационалистите и сметна тяхната работа за необходима, но по принцип разрушителна и следователно безплодна. Събарянето на древните вярвания беше основа за всеки човешки напредък; но сега, след като старите здания бяха изравнени със земята, къде да се подслони човек сред цялото опустошение? Как можеше някой с лека ръка да реши, че историята на онова, което човешкият род хилядолетия наред бе наричал „душа“, вече е свършила веднъж завинаги? Човешките същества щяха да продължат да се развиват, а следователно всичко в тях също щеше да се развива. Несъмнено дори и един упорит селяк трябваше да го разбира.

Край Кайро, докато Туй вдишваше дълбоко пустинния въздух, Артър бе чел за историята на египетската цивилизация, бе посещавал гробниците на фараоните. Стигна до извода, че макар египтяните несъмнено да са издигнали изкуствата и науките на ново ниво, способността им да разсъждават е била в много отношения смехотворна. Особено във възгледа им за смъртта. Идеята, че мъртвото тяло — стара, протрита дреха, обгръщала някога за кратко време душата — трябва да се запази на всяка цена, беше не просто нелепа; тя представляваше връх на материализма. Колкото до кошниците с провизии, слагани в гробницата, за да хранят душата по време на дългото й пътуване… как са могли тъй напреднали хора да мислят по толкова осакатен начин? Вяра, основана върху материализма — двойно проклятие. И същото проклятие попарваше всяка следваща нация или цивилизация, попаднала под властта на свещеници.

В Саутсий аргументите на генерал Дрейсън не му се сториха убедителни. Но сега зад свръхестествените явления заставаха видни и здравомислещи учени като Уилям Крукс, Оливър Лодж и Алфред Ръсел Уолас. Тия имена означаваха, че хората, които най-добре разбират природата — великите физици и биолози, — са станали наши водачи и в свръхестественото.

Ето например Уолас. Един от откривателите на модерната теория на еволюцията, застанал рамо до рамо с Дарвин, когато двамата заедно обявиха пред дружеството „Карл Линей“ идеята за естествения подбор. Плахите и лишените от въображение решиха, че Уолас и Дарвин са ни въвели в една безбожна и механична вселена, оставили са ни сами сред мрачната пустош. Но вижте в какво вярва самият Уолас. Този най-велик съвременен мъж твърдеше, че естественият подбор се отнася само до развитието на човешкото тяло и че в даден момент процесът на еволюцията трябва да е бил допълнен от свръхестествена намеса, когато пламъкът на духа е въведен в грубото развиващо се животно. Кой би дръзнал сега да заяви, че науката е враг на душата?