Джулиан Барнс - Артър & Джордж

Във влака често има ученици, поне до Уолсол, където слизат и тръгват към прогимназията. Присъствието и униформите им от време на време напомнят на Джордж за ужасните времена, когато го обвиняваха, че е откраднал ключа за училището. Но това беше преди години, а повечето момчета изглеждат съвсем почтени. Една група понякога пътува в неговия вагон и от случайно чути разговори той научава техните имена: Пейдж, Харисън, Грейторекс, Стаили, Феридей, Куибъл. След три-четири години вече дори им кима.

Повечето му работни дни на Нюхол Стрийт 54 са заети със съставяне на нотариални актове — работа, която един по-опитен юрист наричаше „лишена от въображение и полет на мисълта“. Това пренебрежително отношение не го смущава ни най-малко; за него подобна работа е прецизна, отговорна и необходима. Освен това вече е съставил няколко завещания, а напоследък започна да приема клиенти и благодарение на своя „Железопътен закон“. Оплаквания относно загубен багаж или закъснели влакове; има дори случай с една стара дама, която се подхлъзнала и си навехнала китката на гара „Сноу Хил“, след като някакъв железничар разлял по небрежност масло до локомотива. Освен това е поел и няколко пътни произшествия. Оказва се, че за гражданите на Бърмингам шансовете да бъдат блъснати от велосипед, кон, автомобил, трамвай или дори влак са далеч по-високи, отколкото бе допускал. Може би адвокатът Джордж Ейдълджи ще стане известен като човека, към когото да се обръщат, когато човешкото тяло бъде връхлетяно от безотговорно транспортно средство.

Обратният влак на Джордж потегля от гара „Ню Стрийт“ в 17:25. На връщане във вагона рядко има ученици. Вместо тях понякога се мяркат разни по-едри и недодялани елементи, които Джордж гледа с неодобрение. Случва се да подхвърлят в негова посока крайно неуместни забележки: дали е използвал белина, дали майка му не е забравила да го поръси с карбол и дали този ден е слизал в мината. Обикновено той не обръща внимание на подобни приказки, но ако някой млад грубиян почне да се държи особено оскърбително, Джордж бива принуден да му напомни с кого говори. Не е много смел, нито физически силен, но в такива моменти се чувства изненадващо спокоен. Познава английските закони и знае, че може да разчита на тяхната подкрепа.

Бърмингам, гара „Ню Стрийт“ 17:25. По причини, който Джордж така и не е изяснил, този влак не спира в Бърчилс. Следват Блоксуич 18:02 и „Уайърли — Чърчбридж“ 18:09. В 18:10 Джордж кимва на началник-гарата мистър Мериман — в тия моменти често си спомня как през 1899 година негова светлост съдия Бейкън взе в областния съд на Блумсбъри решение срещу неправомерното задържане на изтекли пътнически карти — после прехвърля чадъра върху лявата си китка и се отправя към дома на викария.

Откакто преди две години го назначиха в полицията на Стафордшър, инспектор Камбъл бе срещал капитан Ансън на няколко пъти, но до днес никога не го бяха канили в Грийн Хол. Домът на полицейския началник се намираше в покрайнините, сред мочурливите ливади по отвъдния бряг на река Соу, и се славеше като най-голямата къща между Стафорд и Шъгбъро. Докато крачеше по чакълената алея откъм Личфийлд Роуд и размерите на сградата постепенно се разкриваха пред него, Камбъл неволно се запита колко голям, може да е Шъгбъро, притежаван от по-големия брат на капитан Ансън. Като втори син, полицейският началник беше принуден да се задоволи с тази скромна резиденция, боядисана в бяло — три етажа с по седем-осем прозореца на всеки и внушителен портал с четири колони. Отдясно имаше тераса с розова градина под нея, а по-нататък — лятна къща и място за тенис корт.

Камбъл забеляза всичко това, без да забави крачка. Когато прислужницата го въведе, той се опита да потисне професионалния си навик: да прецени почтеността и доходите на живеещите тук, както и да си отбележи наум какво би привлякло крадците — в някои случаи дори би се огледал за крадени вещи. Макар съзнателно да удържаше любопитството си, все пак му направиха впечатление мебелите от полиран махагон, екстравагантната закачалка и странно усуканите пръчки на стълбищния парапет отдясно.

Въведоха го в стая непосредствено отляво на входа. По всичко личеше, че това е кабинетът на Ансън: две високи кожени кресла от двете страни на камината, а над нея глава на мъртъв елен или лос. Нещо рогато, така или иначе. Камбъл нито ловуваше, нито се интересуваше от лов. Беше родом от Бърмингам и неохотно подаде молба за преместване, когато жена му се отврати от града и закопня за покоя и просторите на своето детство. Само двайсет и пет километра, но Камбъл имаше чувството, че е изгнаник в чужда страна. Местните аристократи го игнорираха; фермерите се държаха настрани; миньорите и леярите бяха груб народ дори за един полицай, свикнал с какви ли не отрепки. Смътните му идеи за селска романтика бързо се изпариха. А хората тук май мразеха полицията дори повече от гражданите. Вече не помнеше колко пъти са го карали да се чувства излишен. Можеше да е извършено престъпление, можеше дори да има подадена жалба, но жертвите умееха да намекнат, че предпочитат своите представи за правосъдие пред онова, което би им предложил някакъв съмнителен инспектор с костюм, жилетка и бомбе, миришещи на нафталин.