Джулиан Барнс - Артър & Джордж

— Замаяни, искате да кажете? Бълнуват?

— Не, наистина оптимистично. Спокойни и жизнерадостни, бих казал.

— От лекарствата, които им предписвате ли?

— Съвсем не. Такава е природата на болестта. Независимо доколко пациентът осъзнава сериозността на своя случай.

— Е, за мен това е голямо облекчение.

— Да, отначало може да е така, мистър Дойл.

— Какво намеквате?

— Имам предвид, че когато пациентът не страда, не се оплаква и остава бодър пред лицето на тежката болест, тогава някой друг трябва да поеме болките и страданията.

— Не ме познавате, сър.

— Вярно. Но все пак ви пожелавам кураж.

В добро и зло; в богатство и бедност. Беше забравил третото: в болест и здраве.

От приюта пратиха на Артър скицниците на неговия баща. Последните години на Чарлс Дойл бяха минали в пълна мизерия — самотен и изоставен в зловещото си последно жилище, — но той не бе издъхнал като безумец. Нямаше съмнение: бе продължил да рисува акварели и графики, а също така и да води дневник. Едва сега Артър осъзна, че баща му е бил надарен творец, подценяван от колегите си, достоен за посмъртна изложба в Единбург — или може би дори в Лондон. Неволно се замисли колко различни бяха съдбите им: докато синът приемаше прегръдките на славата и обществото, неговият изоставен баща не бе видял друга прегръдка освен понякога на усмирителната риза. Артър не изпита вина — само леко синовно състрадание. А в дневника на баща му имаше едно изречение, което би трогнало сърцето на всеки син. „Вярвам — пишеше той, — че са ме обявили за луд единствено поради прословутата неспособност на шотландците да разбират от шега.“

През декември тази година Холмс и Мориарти загинаха в смъртоносна прегръдка, тласнати към гибелта си от нетърпеливата авторска ръка. Лондонските вестници не отпечатаха некролози за Чарлс Дойл, но бяха пълни с протести и отчаяние заради смъртта на един въображаем детектив, чиято популярност бе почнала да притеснява и дори да отвращава неговия създател. Артър имаше чувството, че светът е полудял: баща му лежеше в гроба съвсем отскоро, съпругата му беше обречена, а лондонските младежи слагаха на шапките си траурни лентички заради Шерлок Холмс.

В края на тази злокобна година се случи още едно събитие. Месец след смъртта на баща си Артър подаде молба за постъпване в Дружеството за проучване на свръхестественото.

На финалния адвокатски изпит Джордж се представя прилично и получава бронзово отличие от Бърмингамското адвокатско дружество. Наема кантора на Нюхол Стрийт 54 с обещанието на първо време да поема част от работата на „Сангстър, Викъри и Спейт“. Навършил е двайсет и три години и светът наоколо се променя.

Въпреки детството си в дома на викария, въпреки че откакто се помни, е слушал със синовно внимание словата от амвона на църквата „Св. Марко“, Джордж понякога има чувството, че не разбира Библията. Не цялата и не винаги; всъщност често му се струва, че нищичко не разбира. Вечно трябва да се преодолее някакъв скок от факта към вярата, от знанието към разбирането, а той е неспособен да го постигне. Това го кара да се чувства като измамник. Догмите на англиканската църква все повече се превръщат в някаква далечна даденост. Той не ги усеща като близки истини, не ги вижда да действат ден след ден, миг след миг. Естествено, не споделя това с родителите си.

В училище му предлагаха нови истории и обяснения за живота. Така казва науката; така казва историята; така казва литературата… Джордж умело се приспособи да отговаря на изпитните въпроси по тези теми, макар че всъщност не намираха почва в ума му. Ала сега той е открил правото и светът най-сетне започва да придобива смисъл. Постепенно се разкриват невидими досега връзки — между хората, между вещите, между идеите и принципите.

Ето например Джордж седи във влака между Блоксуич и Бърчилс. Гледа живия плет зад прозореца. Но вижда не онова, което биха видели другите пътници — няколко преплетени храста, брулени от вятъра и приютили тук-там по някое птиче гнездо, — а узаконената граница между собствениците на земя, разграничение, утвърдено чрез договор или получено по наследство, нещо действащо, нещо способно да предизвика дружески отношения или спорове. В дома на викария той гледа как прислужницата бърше кухненската маса и вместо грубо, непохватно момиче, често разместващо книгите му, вижда трудов договор и задължение за закрила, сложна и деликатна връзка, оформена благодарение на векове съдебна практика, за която двете участващи страни изобщо не знаят.