Джулиан Барнс - Артър & Джордж

Десет дни по-късно узна, че баща му е умрял в приюта за душевно болни „Дъмфрис“. Като причина за смъртта се посочваше епилепсия. Артър не го беше посещавал от години и не отиде на погребението; не отиде и никой друг от семейството. Чарлс Дойл бе изоставил майка му, обричайки децата си на недоимък. Беше слаб и малодушен, неспособен да победи в битката си с алкохола. Битка ли? Та той не помръдна и пръст срещу демона. Често му намираха оправдания, но Артър отхвърляше като не особено убедителни претенциите за артистичен темперамент. Те просто прикриваха неговата себичност и безотговорност. Нищо не пречи на един творец да притежава сила и съвест.

Туй разви упорита есенна кашлица и взе да се оплаква от болки в ребрата. Артър сметна симптомите за незначителни, но накрая повика местния доктор Долтън. Странно беше да се превърне от лекар в обикновен съпруг на пациентка; да чака долу, докато някъде над главата му се решава съдбата й. Вратата на спалнята за дълго остана затворена, додето най-сетне Долтън излезе с мрачно и много добре познато изражение — самият Артър твърде често бе заставал с подобно лице срещу тревожни роднини.

— Дробовете й са сериозно засегнати. Има всички признаци на скоротечна туберкулоза. При нейното състояние и болестите в семейството й… — Излишно беше да продължава, затова Долтън само добави: — Навярно ще потърсите и мнението на друг специалист.

Не просто друг, а най-добрият. Следващата събота пристигна доктор Дъглас Пауъл от клиниката по белодробни заболявания в Бромптън. Блед, аскетичен, гладко избръснат и коректен, Пауъл неохотно потвърди диагнозата.

— Вие самият сте медик, ако не се лъжа, мистър Дойл.

— Никога няма да си простя тази небрежност.

— Не сте белодробен специалист, нали?

— Очен лекар съм.

— Тогава не бива да се упреквате.

— Напротив. Имах очи, а не виждах. Не забелязах навреме проклетия микроб. Не й обръщах нужното внимание. Бях прекалено зает със собствения си… успех.

— Но вие сте очен лекар.

— Преди три години изнесох в Берлин доклад за откритията — предполагаемите открития — на доктор Кох, свързани именно с тази болест. Писах за нея по поръчка на Стед от „Медицински преглед“.

— Разбирам.

— И все пак не разпознах скоротечната туберкулоза в собствения си дом. Нещо по-лошо — оставих съпругата си да ми прави компания в дейности, които са влошавали състоянието й. Разхождахме се с велосипеди по всяко време, пътувахме из северни държави, тя спортуваше заедно с мен на открито…

— От друга страна — каза Пауъл и думите му за миг ободриха Артър, — според мен има многообещаващи признаци за фиброзни образувания около ядрото на болестта. А другият дроб леко се е увеличил, за да компенсира. Но това е най-доброто, което мога да кажа.

— Не го приемам! — Артър прошепна думите, за да не ги изреве с всичка сила.

Пауъл не се засегна. Беше свикнал да обявява най-тихата, най-състрадателната смъртна присъда и знаеше много добре как я приемат близките.

— Разбира се. Ако кажете с кого още бихте желали…

— Не. Приемам думите ви. Но не приемам онова, което премълчавате. Давате й най-много няколко месеца.

— Знаете не по-зле от мен, мистър Дойл, доколко е невъзможно да се предскаже…

— Знам не по-зле от вас, доктор Пауъл, какви думи използваме, за да дадем надежда на нашите пациенти и близките им. Знам също така какви думи таим в себе си, докато се мъчим да ги ободрим. Около три месеца.

— Да, така смятам.

— Тогава пак ще повторя: не го приемам. Видя ли дявола, боря се с него. Ще направя каквото трябва, ще плащам колкото трябва, но няма да му я дам.

— От сърце ви желая успех — отговори Пауъл. — И оставам на вашите услуги. Има обаче две неща, които съм длъжен да кажа. Може би са излишни, но аз държа да бъда коректен. Дано да не се засегнете.

Артър изпъчи гърди като войник, чакащ заповеди.

— Имате деца, струва ми се?

— Две, момче и момиче. На една и четири години.

— Трябва да разберете, че няма начин…

— Разбирам.

— Нямам предвид способността й да зачене…

— Мистър Пауъл, аз не съм глупак. Нито пък звяр.

— Разберете ме, тия неща трябва да бъдат кристално ясни. Вторият въпрос вероятно не е чак толкова очевиден. Става дума за ефекта… вероятния ефект… върху пациентката. Върху мисис Дойл.

— Да?

— Според нашия опит скоротечната туберкулоза силно се различава от другите тежки болести. В общи линии пациентът почти не изпитва болки. Често болестта причинява по-малко страдания, отколкото обикновеният зъбобол или разстройството. Но най-необикновен е ефектът й върху мисловните процеси. Пациентите често са много оптимистично настроени.