Джулиан Барнс - Артър & Джордж

Хорас и Мод са изненадани от брат си. В класната стая около него витае непознат дух на властност, но също тъй и на закачливост, сякаш непрестанно се готви да подхвърли шега — нещо, което не помнят да е правил някога. Джордж от своя страна намира съдебните заседатели за много полезни. Хорас бързо застава на категорични позиции — обикновено в полза на железопътната компания — и отказва да отстъпи от тях. Мод се нуждае от повече време за решение, задава по-уместни въпроси и съчувства на всеки пострадал пътник. Макар че двамата едва ли представляват статистическа извадка от пътническата общност, според Джордж те са типични нейни представители с почти пълното непознаване на своите права.

Той осъвремени детективското четиво. Отърва го от бавно мислещите представители на старата школа — тия простосмъртни, които печелеха аплодисменти, като разгадаваха очевидни улики, подхвърлени пред краката им. На тяхно място постави личност с хладен пресметлив ум, която можеше да разкрие убийство по кълбо прежда и да гарантира сигурна присъда заради купичка мляко.

Холмс донесе на Артър внезапна слава плюс още нещо, което никога нямаше да получи като капитан на английския отбор по крикет — пари. Младият автор си купи къща с прилични размери в Южен Норуд, в чийто сенчест двор зад висок зид имаше място за тенис корт. Сложи във вестибюла бюст на баща си, а своите арктически трофеи подреди върху библиотеката. Намери кабинет за Уд, който някак неусетно се бе прилепил към него като постоянен сътрудник. Лоти напусна работата си като гувернантка в Португалия, а Кони не само красеше дома, но и оказваше безценна помощ като машинописка. Артър бе купил пишещата машина още в Саутсий, но така и не се научи да я използва. По-умело боравеше с тандема, който караха заедно с Туй. Когато тя отново забременя, Артър взе велосипедна триколка, задвижвана само с мъжка сила. През слънчевите следобеди качваше Туй и потегляше на дълги походи из хълмовете на Съри.

Постепенно привикна с успеха, с факта, че хората го познават и се интересуват от него; свикна също с разнообразните удоволствия и притеснения на вестникарските интервюта.

— Тук пише, че си щастлив, жизнерадостен и добродушен. — Туй се усмихваше над списанието. — Висок, широкоплещест, със сърдечно и болезнено енергично ръкостискане.

— Къде е това?

— В списание „Странд“.

— Мистър Хау, доколкото си спомням. Не си пада много по спорта, подозирах го от самото начало. Видя ми се доста хилав. Какво казва за теб, скъпа?

— Казва… О, не мога да го прочета.

— Настоявам. Знаеш колко обичам да те гледам, като се изчервяваш.

— Казва… че съм „изключително чаровна жена“. — Тя наистина се изчерви и побърза да смени темата. — Мистър Хау пише, че „доктор Дойл задължително измисля най-напред края на историята, а след това съчинява останалото“. Не си ми го казвал, Артър.

— Тъй ли? Може би защото е ясно като бял ден. Как можеш да обосновеш началото, ако не знаеш края? Като се замислиш, напълно логично. Какво друго има да каже нашият приятел?

— Че идеите ти хрумват по всяко време — докато се разхождаш или караш велосипед, играеш крикет или тенис. Така ли е, Артър? Затова ли понякога си толкова разсеян на корта?

— Може и да съм се пошегувал мъничко.

— Я гледай — ето я малката Мери, изправена точно на този стол.

Артър се приведе към нея.

— Гравюра по една от моите фотографии — ето, виж. Настоях да сложат името ми отдолу.

Артър бе станал познато лице в литературните кръгове. Смяташе Джеръм и Бари за свои приятели; познаваше Мередит и Уелс. Беше вечерял с Оскар Уайлд, който му се стори извънредно любезен и приятен събеседник най-вече защото се оказа, че човекът е чел с възхищение романа му „Майка Кларк“. Сега Артър смяташе, че може да използва Холмс още не повече от две години — или най-много три, преди да го убие. После щеше да се съсредоточи върху историческите романи, където открай време знаеше, че е най-добър.

Гордееше се с постигнатото досега. Питаше се дали би бил по-горд, ако бе изпълнил пророчеството на Партридж да стане капитан на английския отбор по крикет. Беше напълно ясно, че това няма да се случи. Той боравеше умело с бухалката и траекторията на бавните му удари често озадачаваше противника. От него би излязъл приличен играч в елитния Мерилебънски клуб, но сега имаше по-скромна амбиция — да впишат името му в алманаха „Уиздън“.

Туй му роди син — Алин Кингсли. Артър открай време мечтаеше да напълни цялата къща с роднини. Но горката Анет бе починала в Португалия; а мама, упорита както винаги, предпочиташе къщичката в имението на онзи тип. Все пак имаше сестри, деца, съпруга; а брат му Инес се готвеше за армейския живот съвсем наблизо — в Улидж. Артър изкарваше хляба на всички и като глава на семейството обичаше щедро да раздава празни чекове. Веднъж годишно се обличаше като дядо Коледа.