Джулиан Барнс - Артър & Джордж

Противно на онова, което си мислят родителите му, Джордж не разполага със собствен кабинет в „Сангстър, Викъри и Спейт“. Има си столче и високо писалище в едно ъгълче без килим, където достъпът на слънчевите лъчи зависи изцяло от добрата воля на далечната капандура. Все още не притежава златен часовник, нито тежки томове с правни текстове. Но носи елегантна шапка — бомбе за три шилинга и шест пенса от „Фентън“ на Грейндж Стрийт. И макар че леглото му е все тъй само на метър от това на баща му, той усеща първите тръпки на самостоятелния живот. Дори се е запознал с двама стажанти от съседни кантори. Гринуей и Стентсън, които са малко по-големи от него, веднъж през обедната почивка го заведоха в питейно заведение, където трябваше да се преструва, че харесва ужасно киселата бира, която си купи.

По време на едногодишното си обучение в колежа „Мейсън“ Джордж не обръщаше внимание на големия град. Усещаше го само като барикада от шум и човешки тълпи между гарата и учебниците; откровено казано, тази барикада му вдъхваше страх. Но сега той започва все повече да привиква с новото място и любопитството му нараства. Ако не бъде смазан от силата и енергията на града, някой ден ще се превърне в част от него.

Започва да чете за града. Отначало намира само отегчителни сведения за ножари, ковачи и металургия; сетне идват Гражданската война и Чумата, парният двигател и Лунното дружество, църковните и кралските бунтове, въстанията на чартистите. А накрая, само преди десетина-петнайсет години, Бърмингам започва да се събужда за модерен градски живот и Джордж изведнъж усеща, че чете за истински, важни неща. С болка осъзнава, че е могъл да присъства на един от най-великите моменти на Бърмингам — онзи ден през 1887 година, когато нейно величество полага основния камък на съдебната палата „Виктория“. Оттам насетне в града стремително изникват нови сгради и институции: Общинската болница, Арбитражната камара, месарският пазар. В момента се събират пари за основаване на университет; има планове да се построи нова сграда на Въздържателното дружество, а напоследък усилено се говори, че Бърмингам може скоро да получи свой собствен епископ и да се изтръгне от църковната опека на Устър.

При посещението на кралица Виктория петстотин хиляди души дошли да я приветстват и въпреки прииждането на тази огромна тълпа нямало нито безредици, нито нещастни случаи. Джордж е впечатлен, но не и изненадан. Според всеобщото мнение градовете са белязани от насилие пренаселени места, а в провинцията царят спокойствие и мир. Личният му опит говори точно обратното: селата са диви и първобитни, в града животът става порядъчен и модерен. Разбира се, в Бърмингам не липсват престъпления, пороци и дрязги — иначе адвокатите не биха си изкарвали хляба, — но Джордж има чувството, че човешкото поведение тук е по-разумно, съобразено със закона и добрите обноски.

Във всекидневните си пътувания до града Джордж намира нещо сериозно и в същото време успокояващо. Има движение, има цел — така са го учили да разбира живота. У дома направлението е към небесното царство; в кантората — към правосъдието, тоест към успешен резултат за клиента; но и двата пътя са изпъстрени с разклонения и коварни капани, заложени от противника. Железницата подсказва как трябва да бъде, как би могло да бъде: спокойно пътуване по разписание до края на безупречно положените релси, а пътниците са разпределени по вагони първа, втора и трета класа.

Може би именно затова Джордж изпитва тиха ярост, когато някой се опитва да навреди на железниците. Има младежи — може би дори мъже, — които режат с ножове и бръсначи кожените ремъци на прозорците; които вандалски трошат рамките на картините над седалките; които висят по мостовете и се опитват да пуснат тухла в комина на локомотива. Всичко това е неразбираемо за Джордж. Да сложиш монета на релсите и да видиш как минаващият влак я сплесква до двойно по-големи размери може би изглежда безобидна игра; Джордж обаче смята това за начало на наклонената плоскост, водеща до причиняване на железопътни катастрофи.

Естествено, подобни действия подлежат на съдебно преследване. Джордж все повече се вълнува от правната връзка между пътниците и железопътната компания. Пътникът си купува билет и в този момент, след извършените съзнателни действия, възниква договор. Но попиташ ли пътника какъв договор е сключил, какви задължения поемат страните, какви претенции за обезщетение могат да се предявят срещу железопътната компания при закъснение, повреда или злополука, няма да получиш никакъв отговор. Може би не по вина на пътника: билетът намеква за договор, но подробните му условия са изложени само на някои възлови гари и в управлението на железопътната компания — а кой забързан пътник има време да спре и да ги прочете? И все пак Джордж се чуди как може британците, които са дали железниците на света, да ги приемат единствено като удобно транспортно средство, а не като гъста мрежа от безброй права и задължения.