Джулиан Барнс - Артър & Джордж

— Виена? — повтори смаяно Туй, която никога не бе напускала Англия. Беше ноември; зимата наближаваше; малката Мери тъкмо прохождаше, стига да имаше кой да я държи за престилчицата. — Кога заминаваме?

— Веднага — отсече Артър.

А Туй — Господ да я благослови — просто стана, остави ръкоделието и прошепна:

— Тогава ще трябва да побързам.

Продадоха къщата, оставиха Мери при мисис Хокинс и отидоха във Виена за шест месеца. Артър се записа на курс по очни болести, ала бързо установи, че немският, научен в компанията на две австрийски момчета, чийто речник често не бе твърде изискан, не е най-добрата подготовка за ускорено обучение, изпъстрено с професионална терминология. Все пак австрийската зима предлагаше чудесни възможности за пързаляне с кънки, а в града правеха превъзходни сладкиши. Артър дори успя да продаде един кратък роман със заглавие „Приключенията на Рафълс Хоу“, който покри изцяло виенските им разноски. След два месеца обаче той си призна, че в Лондон би имал по-голям успех с ученето. Туй реагира на промяната в плановете с обичайната си невъзмутимост и деловитост. Върнаха се през Париж, където Артър успя да посети няколко лекции на Ландолт.

След като вече можеше да твърди, че е учил в две чужди държави, той се настани в Девъншър Плейс, беше избран за член на Офталмологичното дружество и зачака пациенти. Надяваше се част от тях да му бъдат прехвърлени от по-видните фигури в професията, които често бяха твърде заети, за да измерват лично диоптрите. Някои смятаха това за черна работа; Артър обаче се чувстваше компетентен в тази област и очакваше наплив от пациенти.

Кабинетът му в Девъншър Плейс се състоеше от чакалня и приемна. Но след няколко седмици Артър почна да се шегува, че и двете стаички са чакални, от които единствено той се възползва. Тъй като ненавиждаше леността, младият доктор седеше зад бюрото и пишеше. Вече имаше богат опит в литературната игра и мислите му се насочиха към една от новите модни измислици — четивата в периодичната преса. Артър обичаше логическите задачи, а в момента трябваше да направи избор. Списанията публикуваха два вида четива: или дълги поредици, които подмамваха читателя седмица подир седмица и месец след месец, или единични, отделни разкази. Лошото с разказите беше, че те често само разпалваха апетита. Лошото на поредиците пък беше, че ако човек пропуснеше един брой, губеше нишката на сюжета. Като приложи практичния си ум към проблема, Артър реши да комбинира достойнствата на двете форми: поредица от разкази, всеки завършен сам по себе си, но с постоянни герои, които да разпалват отново и отново симпатията или неодобрението на читателите.

И тъй, трябваше му герой, от когото да се очакват редовни и разнообразни приключения. Очевидно повечето професии не подхождаха. Докато обмисляше този въпрос в Девъншър Плейс, той почна да се пита дали пък вече не е измислил подходящата кандидатура. В два от не твърде успешните му романи се подвизаваше детектив консултант, чийто образ с голяма точност копираше единбургския лекар Джоузеф Бел: острата наблюдателност, комбинирана с педантични заключения, водеше до успех както в криминалното разследване, така и в медицинската диагноза. Първоначално Артър бе нарекъл детектива Шеридан Хоуп. Но името му се струваше неудовлетворително и в процеса на писане Шеридан Хоуп бе прекръстен на Шерингфорд Холмс, а сетне — неизбежно, както изглеждаше по-късно — на Шерлок Холмс.

Писмата и измамите продължават; молбата на Шапурджи към злосторника да се допита до съвестта си сякаш е подействала като нова провокация. Вестниците съобщават, че домът на викария дава стаи под наем при извънредно изгодни условия; че е превърнат в кланица; че праща по поръчка безплатни мостри на дамски корсети. Джордж е обявен за очен лекар; освен това предлага безплатни правни съвети и урежда билети и настаняване за пътници до Индия и Далечния изток. Доставят им въглища колкото за цял крайцер; пристигат енциклопедии и живи гъски.

Невъзможно е човек да живее непрестанно с обтегнати нерви; след известно време тормозът се превръща във всекидневие за семейството. Още в ранни зори излизат да проверят двора; отказват или връщат обратно пратки; дават обяснения на разочаровани посетители, търсещи духовно просветление. Шарлот майсторски укротява свещеници, призовани от далечни графства с настоятелни молби за съдействие.

Джордж е напуснал колежа „Мейсън“ и сега стажува в една бърмингамска адвокатска фирма. Всяка сутрин, докато потегля с влака, той се чувства виновен, че изоставя семейството си; ала и вечерите вместо облекчение носят само друг вид тревога. Баща му е избрал да реагира на кризата по необичаен за Джордж начин — като му изнася кратки лекции колко благосклонно са се отнасяли британците открай време към парсите. Така Джордж научава, че първият индийски пътешественик в Британия е бил парси; че първият индиец, изучавал християнска теология в британски университет, е бил парси; пак от тази народност бил първият индийски студент в Оксфорд, а по-късно и първата студентка; парси бил първият индийски мъж, приет в двореца, а по-късно и първата индийска жена. Първият местен жител, назначен на административна служба в Индия, пак бил парси. Шапурджи разказва на Джордж за хирурзи и адвокати, обучени в Британия; за благотворителните акции на парсите по време на големия ирландски глад и тяхната помощ за промишлените работници от Ланкашър. Разказва му дори за първия индийски отбор по крикет, обиколил Англия — всички играчи до един били парси. Но Джордж изобщо не се интересува от крикета и намира бащината стратегия по-скоро за отчаяна, отколкото за полезна. Когато семейството трябва да вдигне тост за избирането на втория парси в парламента, Мунчерджи Бховангри, Джордж усеща как в него се надига позорен сарказъм. Защо не вземат да пишат на новия депутат с молба да спре тия доставки на въглища, енциклопедии и живи гъски?