Джулиан Барнс - Артър & Джордж

Мистър Джордж Крейз от Мерилебънското спиритическо дружество се представя като водещ на срещата. За начало прочита изявление на лейди Конан Дойл:

На всяка среща по целия свят аз седях до любимия си съпруг, а на днешното славно събитие, където хората идват да го почетат с уважение и обич в сърцата, неговият стол е до мен и аз знам, че в духовното си присъствие той ще е нейде наблизо. Макар че земните ни очи не могат да прозрат отвъд земните вибрации, ония, които Господ е надарил с другото зрение, наречено ясновидство, ще могат да зърнат любимия силует между нас.

Искам от свое име, от името на децата ми и от името на любимия ми съпруг да благодаря на всички ви от сърце за обичта към него, която ви събра тук тази вечер.

Из залата се надига тиха глъчка; Джордж не знае дали тя изразява съчувствие към вдовицата или разочарование, че сър Артър няма по някакво чудо да изникне на сцената. Мистър Крейз потвърждава, че въпреки някои глупави фантазии в пресата не може да става и дума сър Артър реално да се появи като по магия. За незапознатите с истините на спиритизма и особено за присъстващите журналисти той обяснява, че когато някой премине отвъд, често настъпва период на объркване за духа, който може и да не успее да се прояви веднага. Сър Артър обаче е бил напълно подготвен за прехода, очаквал го е със спокойна усмивка, оставяйки близките си като човек, тръгнал на дълъг път, ала уверен, че някой ден пак ще се срещнат. При подобни условия се очаква духът да открие своето място и силите си по-бързо от обикновено.

Джордж си припомня нещо, казано от сина на сър Артър, Ейдриън, пред „Дейли Хералд“. „На нас, казваше той, ще ни липсват стъпките на патриарха и неговото физическо присъствие, но нищо повече. А иначе все едно е заминал за Австралия.“ Джордж знае, че неговият закрилник някога е посещавал тази далечна страна, защото преди няколко години взе от библиотеката „Скиталчествата на един спиритист“. Откровено казано, географската информация му се стори по-интересна от теологическите разсъждения. Но си спомня, че когато сър Артър и близките му — заедно с неуморния мистър Уд — агитирали из Австралия, били кръстени Пилигримите. Сега сър Артър отново е там или в някакъв спиритически еквивалент на Австралия, каквото и да означава това.

Прочитат телеграма от сър Оливър Лодж. „Нашият доблестен борец ще продължи кампанията си в Отвъдното с още повече мъдрост и знания. Sursum corda 11 11 Горе сърцата (лат.) — църковен девиз. — Б.пр. .“ После мисис Сейнт Клеър Стобарт чете откъс от Посланието до Коринтяни и заявява, че словата на свети Павел са уместни за случая, тъй като приживе сър Артър често е бил наричан свети Павел на спиритизма. Мис Гладис Рипли изпява песента на Лидъл „Остани с мен“. Преподобният Дж. Вейл Оуън говори за литературното дело на сър Артър и се съгласява с мнението на автора, че „Белият отряд“ и продължението му „Сър Найджъл“ са най-добрите му романи. Нещо повече, той смята, че описаният във втората книга благочестив християнски рицар може да се приеме като олицетворение на самия сър Артър. Преподобният С. Дрейтън Томас, който проведе половината погребална служба в Кроубъро, възхвалява неуморната дейност на сър Артър като говорител на спиритизма.

После всички стават на крака за любимия химн на движението „Води ни, блага светлина“. Джордж долавя в пеенето някаква разлика, но отначало не схваща каква. „Укрепи нозете ми; не моля да видя/далечната гледка; една крачка ми стига.“ За момент го разсейват думите, които не изглеждат особено подходящи за спиритизма — доколкото му е известно, привържениците на движението отправят очи именно към далечната гледка и описват прецизно всяка стъпка до нея. Сетне той насочва вниманието си от думите към начина. Да, самото пеене е различно. В църква хората пеят химни тъй, сякаш наново се запознават със стихове, познати отпреди месеци или години — стихове, съдържащи тъй утвърдени истини, че не се нуждаят от доказателства, нито дори от обмисляне. Тук в гласовете звучи прямота и свежест; а също и радост, преливаща в страст, която би стреснала повечето свещеници. Всяка дума се произнася като току-що открита истина, която трябва да се отпразнува и спешно да стигне до другите. За Джордж всичко това изглежда крайно неанглийско. И възхитително, признава си плахо той. „… додето/нощта отмине/и с утрото се усмихнат тия ангелски ликове,/що отдавна обичам и загубих до днес.“

Когато химнът свършва и всички отново сядат, Джордж помахва приветствено с ръка на съседката си — лекичко, неопределено и съвсем скромно, ала все пак нещо, което не би сторил в църква. Тя отвръща с усмивка, изпълваща цялото й лице. В нея няма нищо нарочно, няма и нищо мисионерско. Не личи и следа от самодоволство. Усмивката просто казва: да, това е сигурно, правилно и радостно.