Джулиан Барнс - Артър & Джордж

Отначало, когато двамата с Мод излизаха заедно, хората ги мислеха за съпруг и съпруга; Джордж, който не искаше да си помислят, че е неспособен да се ожени, казваше малко отсечено: „Не, това е скъпата ми сестра Мод.“ Но с времето взе понякога да не си дава труда да поправя грешката, а след това Мод го хващаше за ръката и се смееше тихичко. Навярно не след дълго, когато косата й се прошареше като неговата, щяха автоматично да ги приемат за стара съпружеска двойка и той нямаше да оспорва предположението.

Скиташе напосоки и ненадейно откри, че е наближил Албърт Мемориъл. Принцът седеше в бляскавата си позлата, обкръжен от всички велики люде на света. Джордж извади бинокъла от калъфа и се зае да тренира. Бавно обходи с поглед мемориала над нивото на изкуството, науката и индустрията, над седящата фигура на замисления съпруг на кралицата и още нагоре, към по-висше царство. Колелцето се контролираше трудно и понякога лещите се изпълваха с мъглива плетеница от листа, но накрая той ясно съзря масивния християнски кръст. Оттам бавно плъзна надолу по куличката, която изглеждаше също тъй гъсто населена, както и по-долните нива на монумента. Имаше няколко реда ангели, сетне — точно под ангелите — групичка човешки фигури в антични одежди. Той заобиколи мемориала, като често губеше фокус и се мъчеше да разпознае фигурите: жена с книга в едната ръка и змия в другата; мъж с наметало от лъвска кожа, стиснал тежка тояга; жена с котва; фигура с качулка, държаща дълга свещ… Светци ли бяха или символични фигури? А, ето най-сетне нещо познато на ъгловия пиедестал: жена с меч в едната ръка и везни в другата. Джордж с удоволствие забеляза, че скулпторът е махнал превръзката от очите й. Тази подробност често предизвикваше неговото неодобрение — не защото не разбираше смисъла й, а защото другите не го разбираха. Превръзката позволяваше на невежите да се присмиват на неговата професия. А Джордж не би допуснал това.

Прибра бинокъла в калъфа и прехвърли вниманието си от едноцветните застинали фигури към пъстрите подвижни силуети наоколо, от скулптурните фризове към живите хора. И в този момент го порази мисълта, че всички те ще умрат. Понякога той размишляваше над собствената си смърт; бе страдал за смъртта на родителите си — за баща си преди дванайсет години, за майка си преди шест; бе чел некролози във вестниците и бе посещавал погребения на колеги; днес идваше тук за великото сбогуване със сър Артър. Но никога не бе осъзнавал — макар и сега да изпитваше по-скоро дълбоко инстинктивно усещане, отколкото реално разбиране, — че всички ще си отидат. Без съмнение му го бяха казали още като дете, макар и с подразбирането, че всички — досущ като вуйчо Компсън — ще продължат да живеят отвъд — или в лоното на Христа, или другаде, ако са били лоши. Но сега гледаше около себе си. Принц Албърт вече бе мъртъв, разбира се, както и Уиндзорската вдовица, която го оплаква тъй дълго; но онази жена с чадъра щеше да умре, преди нея щеше да си отиде майка й, доста по-късно — онези малки деца, макар че ако имаше нова война, момченцата можеха и да избързат, двете кучета с тях също щяха да умрат, и далечните музиканти, и даже бебето в количката — дори да доживееше до дълбока старост, дори да изкараше сто и пет, сто и десет години, пак щеше да умре.

И макар вече да опираше в рамките на въображението си, Джордж продължи още малко. Ако си познавал някой покойник, можеш да мислиш за него по два начина: като мъртъв, напълно изгаснал, защото след смъртта на тялото, което съдържа и утвърждава личността, неговата същност, неговото „аз“, неговата индивидуалност вече не съществува; или пък да вярваш, че някъде, някак, според предпочитаната от теб религия, според твоята страстна или колеблива вяра той все още е жив по предсказания от свещените текстове начин или по друг, неразбираем за нас. Или едното, или другото; средно положение няма; и Джордж бе склонен да смята изчезването за по-вероятно. Но когато стоиш сред Хайд Парк в топъл летен следобед между хиляди други човешки същества, от които едва ли дори малцина си мислят за смъртта, не е толкова лесно да вярваш, че това сложно и трепетно нещо, наречено живот, е само случайно явление на една затънтена планета, кратък миг светлина между две вечности мрак. В такъв момент е възможно да усетиш, че цялата тази жизненост трябва някак нейде да продължи. Джордж знаеше, че няма да се поддаде на придошлото религиозно чувство — нямаше да поиска от Мерилебънското спиритическо дружество някои от онези книги и брошури, които му предложиха заедно с билета. Знаеше също, че без съмнение ще продължи да живее както досега, спазвайки както всички други в страната — най-вече заради Мод — установените ритуали на англиканската църква, ще продължи да се придържа към тях с неохотна, неясна надежда, докато умре, когато щеше да разбере истината… или по-вероятно нямаше да разбере нищо. Но днес, само днес — докато онзи кон и ездачът минаваха покрай него, обречени точно като принц Албърт — му се струваше, че донякъде вижда какво е видял сър Артър.