Джулиан Барнс - Артър & Джордж

Имаше още много изречения, които Джордж бе подчертал с молив, добавяйки бележки в полето. Първо онази за баща му: „Нямам представа как един викарий се е оказал парси и как един парси се е оказал викарий.“ Е, сър Артър някога имаше представа, и то много точна, защото в „Гранд Хотел“ на Чаринг Крос Джордж му разказа за бащините си пътешествия. А сетне това: „Може би някой ревностен покровител е искал да демонстрира универсалността на англиканската църква. Надявам се експериментът да не бъде повтарян, защото, макар че викарият беше любезен и благочестив човек, появата на цветнокож свещеник със син мелез в една груба изостанала енория неминуемо бе довела до печална ситуация.“ Джордж смяташе това твърдение за нечестно; на практика то обвиняваше за събитията близките на майка му, които бяха в правото си да изберат викарий. Не му допадаше и да го наричат „син мелез“. Строго погледнато, без съмнение беше вярно, но той не мислеше така за себе си, не наричаше Мод своя сестра мелез или Хорас брат мелез. Нима нямаше по-добър начин да се изрази истината? Може би баща му, който вярваше, че бъдещето на света зависи от хармоничното смесване на расите, щеше да намери по-подходящ израз.

„Онова, което разпали моето възмущение и ми даде движеща сила да издържа докрай, бе изключителната безпомощност на тази объркана групичка хора, цветнокожия свещеник с неговото странно положение, храбрата синеока майка с прошарена коса, младата дъщеря, подмамвана от невъзпитани грубияни.“ Изключителната безпомощност? Четейки това, никой не би се досетил, че баща му публикува собствен анализ на случая още преди сър Артър да се появи на сцената; нито че мама и Мод непрестанно пишеха писма, събираха подкрепа и доказателства. Джордж имаше чувството, че сър Артър, макар да заслужава възхвала и благодарност, е някак прекалено устремен да си припише цялата заслуга. Той определено омаловажаваше дългата кампания на мистър Ваулс от „Истина“, да не говорим за мистър Йелвъртън, меморандумите, петициите и подписките. Дори в разказа на сър Артър как е узнал за делото имаше очевидни пропуски. „Беше краят на 1906 година, когато случайно разгърнах едно слабо известно вестниче, озаглавено «Арбитър», и погледът ми попадна върху статия, която се оказа описание на самия потърпевш.“ Но сър Артър „случайно разгърна“ това „слабо известно вестниче“ само защото Джордж му изпрати всички статии заедно с дълго придружително писмо. И сър Артър го знаеше много добре.

Не, помисли си Джордж, не беше редно да разсъждава така. Сър Артър несъмнено бе писал по памет, по онази версия на събитията, която сам си е разказвал и преразказвал с течение на годините. От работата със свидетелски показания Джордж знаеше как честото преразказване на събитията изглажда версиите, прави разказвача по-важен и всички факти по-сигурни, отколкото са били навремето. Той бързо плъзна поглед през описанието на сър Артър, защото не искаше да открива нови грешки. Думите „имитация на правосъдие“ към края бяха последвани от: „«Дейли Телеграф» организира подписка за него, която събра около 300 лири“. Джордж си позволи леко измъчена усмивка: точно същата сума бе събрана следващата година по призива на сър Артър за италианския маратонец. Двете събития докосваха душата на английското общество в съвършено еднаква степен: три години затвор за невинен човек и падане в края на спортно състезание. Е, навярно е полезно да се видиш в реална перспектива.

Но два реда по-нататък следваше изречението, което Джордж бе препрочитал повече от всяко друго в книгата, което компенсираше всички неточности и неверни акценти, което слагаше мехлем върху раните на страдалеца с тъй унизително подценена роля. Ето го: „Той дойде на моя сватбен прием и нямаше гост, с когото повече да се гордея.“ Да. Джордж реши да вземе със себе си „Спомени и приключения“ в случай, че някой възрази срещу присъствието му. Не знаеше как изглеждат спиритистите — камо ли шест хиляди спиритисти, — но едва ли би минал за един от тях. Вижте тук, на страница 215, това съм аз, дойдох да се сбогувам с него и се гордея отново да бъда негов гост.

В неделя следобед, малко след четири часа, той излезе от Бъро Хай Стрийт 79 и тръгна към Лъндън Бридж — дребен мургав човечец в син делови костюм, с тъмносиня книга под лявата мишница и калъф за бинокъл на дясното рамо. Някой случаен наблюдател би си помислил, че отива на конни състезания — само че те не се провеждаха в неделя. Или може би носеше под мишница книга за птиците — но кой отива да наблюдава птици с делови костюм? В Стафордшър би представлявал странна гледка, а дори и в Бърмингам биха го взели за ексцентрик; но никой не би си помислил тъй в Лондон, където имаше предостатъчно ексцентрици.