Джулиан Барнс - Артър & Джордж

Беше заговор, абсолютно нетипичен за дома на викария. Но Мод се стресна най-много от бащиното си мнение за състоянието на Джордж. Винаги го бе смятала за надеждния старателен брат, докато Хорас беше вятърничавият, непостоянният, който живееше както му хрумне. И в крайна сметка се оказа, че тя е правата, а татко греши. Как би могъл Джордж да устои на изпитанията, ако не притежаваше далеч по-мощна духовна сила, отколкото му приписваше татко? Но Мод неизменно пазеше тия мисли за себе си.

— В едно отношение сър Артър дълбоко грешеше — заяви изведнъж Джордж. — Той възразяваше срещу правото на глас на жените.

Тъй като брат й открай време подкрепяше движението за женско равноправие, това мнение не изненада Мод. Необичайна бе по-скоро страстта в гласа му. След миг Джордж смутено извърна глава. Пътеката на спомените бе разбудила в душата му най-нежни чувства към Мод заедно с осъзнаването, че това са и ще бъдат най-силните емоции в неговия живот. Но Джордж нито умееше, нито знаеше как да изразява подобни мисли и дори най-косвените признания го смущаваха. Затова се изправи, сгъна вестника, върна й го и слезе в кантората.

Имаше работа за вършене, но вместо това той седна зад бюрото и се замисли за сър Артър. Бяха се срещнали преди двайсет и три години; и все пак връзката помежду им някак бе останала непокътната. Той следеше произведенията и делата на сър Артър, неговите пътешествия и кампании, намесата му в обществения живот на нацията. Джордж често подкрепяше неговите изявления — за промяна на бракоразводната система, за заплахата от Германия, за необходимостта от тунел под Ламанша, за моралното задължение да върнат Гибралтар на Испания. Позволяваше си обаче да прояви откровени съмнения спрямо една от не твърде известните намеси на сър Артър в съдебната реформа — предложението закоравелите рецидивисти от затворите на негово величество да бъдат прехвърлени на шотландския остров Тайри. Джордж изрязваше статии от вестниците, следеше непрестанните подвизи на Шерлок Холмс в списание „Странд“ и взимаше от библиотеката най-новите книги на сър Артър. На два пъти заведе Мод на кино да гледат великолепния Ейли Норуд в ролята на великия детектив.

Спомни си как в годината, преди да пристигнат на Бъро Хай Стрийт, купи „Дейли Мейл“ само за да прочете специалната кореспонденция на сър Артър за маратонското бягане на Олимпийските игри в Лондон. Джордж не изпитваше и капка интерес към атлетичните занимания, но бе възнаграден с ново разкритие — ако не му стигаха досегашните — за характера на неговия благодетел. Описанието на сър Артър бе тъй ярко, че Джордж го препрочиташе отново и отново, докато накрая можеше да си представи всичко като на филмова лента. Просторният стадион — очакващата тълпа — дребна фигурка се задава пред другите — италианец, готов да рухне от изтощение — той пада, изправя се, пак пада, пак става, залита — сетне на стадиона се появява американец и почва да го догонва — дребничкият италианец е на двайсет метра от финала — тълпата гледа като хипнотизирана — той пада отново — помагат му да се изправи — дружески ръце го тласкат през финалната линия, преди американецът да се приближи. Но разбира се, италианецът е нарушил правилата, приемайки помощта, и американецът бива обявен за победител.

Всеки друг автор би спрял дотук, доволен, че е успял да предаде драматичния миг. Но сър Артър не бе като другите — беше се трогнал дотолкова от храбростта на италианеца, че организира подписка в негова полза. Събраха се триста лири, които позволиха на бегача да отвори хлебарница в родното си село — нещо, което не би постигнал с никакъв златен медал. Типично за сър Артър — щедър и практичен в равни пропорции.

След успеха си със случая „Ейдълджи“ сър Артър се включи и в други съдебни протести. Джордж се срамуваше да признае, че изпитва към другите жертви най-вече завист, граничеща понякога с неодобрение. Ето например Оскар Слейтър, чийто случай отне дълги години от живота на сър Артър. Ако можеше да се вярва на твърденията, Слейтър бил погрешно обвинен в убийство и го чакаше смърт; намесата на сър Артър го спаси от бесилката, а след време и от затвора, но Слейтър беше долнопробен тип, професионален престъпник и не прояви капка признателност към онези, които му помогнаха.

Сър Артър продължи също така да си играе на детектив. Само преди три-четири години се намеси в странния случай с изчезналата писателка. Някоя си Кристи. Разправяха, че била изгряваща звезда в детективската литература, но Джордж изобщо не се интересуваше от изгряващи звезди, докато в библиотеката продължаваха да постъпват историите за Шерлок Холмс. Мисис Кристи изчезна от дома си в Бъркигър, а колата й бе намерена изоставена на около осем километра от Гилфорд. След като полицията не откри и следа от нея, полицейският началник на Съри се обърна към сър Артър — който по онова време беше заместник главен съдия на графството. Станалото след това изненада мнозина. Какво реши да стори сър Артър? Да разпитва свидетели, да дири следи по утъпкания терен или да провежда кръстосан разпит на полицаи както в знаменития случай „Ейдълджи“? Нищо подобно. Свърза се със съпруга на мисис Кристи, взе назаем една от нейните ръкавици и я отнесе на медиум, който притисна ръкавицата към челото си в опит да открие жената. Добре де, едно е да използваш истински хрътки — както някога бе предложил Джордж на стафордшърската полиция, — а съвсем друго да прибегнеш до медиум, който си стои у дома и души ръкавици. Четейки за детективските нововъведения на сър Артър, Джордж изпита облекчение, че по собствения му случай са използвани по-традиционни методи.