Джулиан Барнс - Артър & Джордж

Джордж се запита дали някога пак ще види сър Артър и новата лейди Конан Дойл. През следващите месеци и години щеше да се опитва да възстанови в Лондон онзи живот, който някога бе водил в Бърмингам; а те заминаваха към незнайния и прекрасен живот на знаменитите автори и техните млади съпруги. Нямаше представа как ще потръгнат отношенията им, след като вече липсваше общата кауза. Може би проявяваше прекалена чувствителност или прекалена свенливост. Но се опита да си представи как ги посещава в Съсекс, как вечеря със сър Артър в неговия лондонски клуб, или пък ги посреща в скромното жилище, което би могъл да си позволи. Не, това бе поредната неправдоподобна сцена от живот, какъвто никога нямаше да има. Най-вероятно нямаше да се срещнат повече. Все пак пътищата им се кръстосаха за три четвърти от годината и ако вчерашният ден бележеше началото на разминаването, то навярно не си струваше чак толкова да съжалява. Всъщност донякъде предпочиташе да е така.

Във вторник, докато закусваха, Мод мълчаливо му подаде през масата „Дейли Хералд“. Сър Артър бе починал в 9:15 предната сутрин в имението си Уиндълшам в Съсекс. УМИРА, ВЪЗХВАЛЯВАЙКИ СЪПРУГАТА СИ, обявяваше заглавието; малко по-долу: „ТИ СИ ЧУДЕСНА!“, КАЗВА СЪЗДАТЕЛЯТ НА ШЕРЛОК ХОЛМС, и още по-долу: БЕЗ ТРАУР. Джордж прочете, че в дома в Кроубъро „нямало тъга“; завесите нарочно не били спуснати и единствено Мери, дъщерята на сър Артър от първия брак, изглеждала „опечалена“.

Мистър Денис Конан Дойл разговарял свободно със специалния кореспондент на „Хералд“, „не с приглушен глас, а нормално, щастлив и горд да говори за него“. „Той беше най-чудесният съпруг и баща, който някога е живял, а също и един от най-великите хора. Много по-велик, отколкото го смятаха — заради скромността му.“ Следваха два абзаца синовни възхвали. Но следващият абзац смути Джордж; прииска му се да скрие вестника от Мод. Редно ли бе един син да говори тъй за родителите си — особено пред вестникар? „Той и майка ми бяха влюбени чак до края. Когато го чуваше да се задава, тя трепваше като младо момиче, приглаждаше косата си и изтичваше да го посрещне. Никога не е имало по-влюбена двойка от тях.“ Освен от неприличното звучене Джордж се дразнеше и от хвалбата, поднесена веднага след твърдението за скромността на сър Артър. Той самият едва ли би си позволил подобни претенции. Синът продължаваше: „Ако не бе увереността, че всъщност не сме го загубили, майка ми със сигурност би умряла един час след него“.

По-малкият брат Ейдриън потвърждаваше непрестанното присъствие на баща им в техния живот. „Знам много добре, че ще имам разговори с него. Баща ми твърдо вярваше, че когато си отиде, ще продължи да поддържа връзка с нас. Цялото ни семейство вярва в същото. Няма съмнение, че баща ми често ще разговаря с нас, но трябва да бъдем предпазливи, защото в отвъдното има не по-малко шегобийци, отколкото тук. Напълно възможно е те да се опитат да изиграят неговата роля. Но има контролни въпроси, които майка ми знае, има характерни особености на речта, които не могат да се имитират.“

Джордж се почувства объркан. Мигновената печал, която изпита при новината — сякаш бе загубил трети родител, — се оказваше недопустима: БЕЗ ТРАУР. Сър Артър бе издъхнал щастлив; близките му — с едно-единствено изключение — не се поддавали на скръбта. Завесите не били спуснати; нямало тъга. Кой беше той, та да се обяви за покрусен? Запита се дали да сподели колебанията си с Мод, която умееше по-ясно да разсъждава на подобни теми, но реши, че това би изглеждало егоистично. Скромността на покойния навярно изискваше и от всичките му познати скромност в скръбта.

Сър Артър бе навършил седемдесет и една. Некролозите бяха пространни и изпълнени с обич. Джордж следи новините цяла седмица и за свое разочарование откри, че „Хералд“ на Мод дава повече информация от неговия „Телеграф“. Щяло да има ГРАДИНСКО ПОГРЕБЕНИЕ, което всъщност представлявало ПРОСТО ЕДНО СЕМЕЙНО СБОГУВАНЕ. Джордж се питаше дали ще го поканят; надяваше се онези, които отпразнуваха сватбата на сър Артър, да бъдат приобщени и към неговата… би казал смърт, ала в Кроубъро не използваха тази дума. Неговото заминаване; неговото издигане, както се изразяваха някои. Не, това бяха напразни надежди — той не беше член на семейството в каквото и да било отношение. След като си изясни въпроса, Джордж се почувства леко засегнат, когато на другия ден прочете във вестника, че на погребението ще присъстват триста души.