Джулиан Барнс - Артър & Джордж

Зетят на сър Артър, преподобният Сирил Ейнджъл, който бе погребал първата лейди Конан Дойл и оженил втората, отслужи опелото в розовата градина на Уиндълшам. Имаше и втори свещеник, преподобният С. Дрейтън Томас. Сред опечалените почти нямаше хора с траурни костюми; лейди Джийн носеше рокля на цветчета. Положиха сър Артър близо до лятната къща, която тъй дълго му бе служила за кабинет. От цял свят пристигаха телеграми, а за цветята трябваше да пуснат специален влак. Според един очевидец, когато ги струпали около гроба, сякаш внезапно изникнала разкошна холандска градина, достигаща човешки ръст. Лейди Джийн поръчала надгробна дъска от британски дъб с думите ПРАВ КАТО МЕЧ, НЕПОКЛАТИМ КАТО СКАЛА. Спортсмен и доблестен рицар до края.

Джордж смяташе, че всичко е извършено правилно, макар и не по традициите; неговият благодетел бе почетен както би искал. Но в петък „Дейли Хералд“ обяви, че историята не е приключила. ПРАЗНИЯТ СТОЛ НА КОНАН ДОЙЛ, гласеше заглавието на четири колони, а под него следваше обяснение с различни шрифтове: ЯСНОВИДКА ще присъства на ГОЛЯМО СЪБИРАНЕ. 6000 спиритисти на мемориален митинг. ЖЕЛАНИЕТО НА СЪПРУГАТА. Медиум, който ще бъде напълно откровен.

Общественото сбогуване щеше да се състои в Албърт Хол в седем часа вечерта на 13 юли 1930 година, неделя. Церемонията щеше да бъде проведена от мистър Франк Хокън, секретар на Мерилебънското спиритическо дружество. Лейди Джийн Конан Дойл, която щеше да присъства заедно с други членове на семейството, каза, че смята това за последното обществено събитие, което посещава със съпруга си. Празен стол на сцената щеше да символизира присъствието на сър Артър, а тя щеше да седне вляво от него — мястото, което бе заемала неуморно през последните две десетилетия.

Но имаше и още. Лейди Джийн бе помолила по време на поклонението да се проведе демонстрация на ясновидство. Тя щеше да бъде дело на мисис Естел Робъртс — любим медиум на сър Артър от много години. Мистър Хокън благосклонно даде интервю за „Хералд“: „Спори се дали сър Артър Конан Дойл вече има достатъчно сили, за да общува с помощта на медиум — каза той. — Лично аз предполагам, че е напълно способен да се изяви. Беше отлично подготвен за прехода.“ И по-нататък: „Дори и да се обади, доказателството едва ли ще бъде прието от скептиците, но онези, които познават мисис Робъртс като медиум, няма да имат съмнения. Ние знаем, че ако не успее да го види, тя ще бъде напълно откровена.“ Джордж отбеляза, че тук не се споменаваше за опасността от шегобийци.

Мод гледаше как брат й дочете статията.

— Трябва да отидеш — каза тя.

— Смяташ ли?

— Категорично. Той те наричаше свой приятел. Трябва да се сбогуваш, макар и при необичайни обстоятелства. Най-добре иди за билет до Мерилебънското дружество. Днес следобед или утре — инак ще си неспокоен.

Бе странно, но и приятно да вижда Мод тъй решителна. Независимо дали седеше зад бюрото си, или не, Джордж имаше навика да разчепква аргумент след аргумент, докато най-сетне вземе решение. Мод не си губеше времето; тя виждаше по-ясно — или поне по-бързо — и той й прехвърляше решенията относно домакинството също както й връчваше всички пари освен необходимите за облекло и служебни разходи. Тя покриваше разноските, внасяше всеки месец известна сума на влог и даваше останалото за благотворителност.

— Не смяташ ли, че татко не би одобрил това… това нещо?

— Татко е в гроба от дванайсет години — отвърна Мод. — А аз си мисля, че тия, които се представят пред Бога, вече не са съвсем същите както тук, на земята.

Все пак се изненада, че Мод е толкова пряма; думите й граничеха с критика. Джордж реши да не спори, но по-късно да поразсъждава насаме. Отново се приведе над вестника. Познанията му за спиритизма почти се изчерпваха с няколко десетки страници, написани от сър Артър, а и не би казал, че много се е задълбочавал в тях. Идеята шест хиляди души да чакат посланието на своя водач чрез медиум му се видя тревожна.

Не обичаше многолюдните сбирки. Спомняше си тълпите в Канок и Стафорд, както и грубияните, които обсаждаха дома на викария след ареста му. Спомняше си как блъскаха по вратите на полицейската кола и размахваха бастуни; спомняше си стълпотворението в „Луис“ и „Портланд“, което превръщаше единичната килия в желано убежище. При определени обстоятелства би посетил публична лекция или митинг; по принцип обаче смяташе склонността на хората да се струпват на едно място за начало на лудостта. Вярно, живееше в най-многолюдния град на света, Лондон, но до голяма степен успяваше да ограничава контактите си с мъже и жени. Предпочиташе да влизат в кантората му един по един; чувстваше се защитен от писалището и познанията си за закона. Тук, на Бъро Стрийт 79, беше спокойно — и долу в кантората, и горе в жилището, което делеше с Мод.