Джулиан Барнс - Артър & Джордж

Но няколко подобни ексцентрични прояви далеч не биха стигнали, за да накърнят дълбоката почит на Джордж към сър Артър. Беше я придобил като трийсетгодишен младеж, току-що освободен от затвора; изпитваше я и днес, като адвокат на четирийсет и пет, с прошарена коса и мустаци. Единствената причина да седи зад бюрото си в тази петъчна сутрин бе уважението към благородните принципи на сър Артър и желанието му да ги превърне в действие. Джордж получи обратно живота си. Притежаваше пълен комплект юридически справочници, задоволителна практика, богата колекция от шапки и великолепна — някой дори би казал претруфена — златна верижка за джобния часовник, провисваща от джоба на жилетката, която отесняваше година след година. Имаше собствена къща, имаше си и мнения по злободневните теми. Вярно, нямаше жена; не вечеряше с колеги, надаващи възгласи „Добрият стар Джордж!“, докато той плаща сметката. Вместо всичко това притежаваше някаква странна слава или поне частична слава, а с годините просто сянка от слава. Искаше да се прочуе като адвокат, а в крайна сметка се прочу като жертва на съдебна грешка. Случаят му доведе до създаването на апелативен съд за наказателни дела, чийто решения през последните две десетилетия промениха правораздаването до неузнаваемост. Джордж се гордееше, че е свързан — макар и неволно — с това събитие. Но знаеше ли някой? Чувайки как се казва, понякога хората стискаха сърдечно ръката му, приемаха го като човек, понесъл много отдавна незаслужени удари; други го гледаха с очите на онези полицаи, които впрегнаха по случая; ала повечето изобщо не бяха чували за него.

Понякога той се дразнеше от това, а сетне изпитваше срам заради раздразнението си. Знаеше, че през дългите години на страдания е мечтал единствено за анонимност. Когато капеланът в „Луис“ го попита кое му липсва най-много, той отговори, че копнее за предишния си живот. Сега го имаше; имаше работа, достатъчно пари, хора, на които да кимва по улиците. Но понякога го мъчеше мисълта, че заслужава повече; че след изпитанията трябваше да получи по-голяма награда. От злодей до мъченик, от мъченик до господин Никой — честно ли беше? Неговите поддръжници го уверяваха, че случаят му е също тъй значим, както онзи на Драйфус, че разкрива за Англия също толкова много, както френското дело за Франция, и също както хората се деляха на противници и привърженици на Драйфус, така имаше „за“ и „против“ Ейдълджи. Твърдяха още, че в лицето на сър Артър Конан Дойл е открил далеч по-мощен защитник и по-велик писател от французина Емил Зола, чиито книги били вулгарни и който избяга в Англия, когато на свой ред бе застрашен от затвор. Представете си сър Артър да избяга позорно в Париж заради капризите на някой политик или прокурор. Не, той би останал, би се борил, би вдигал шум и би разтърсвал решетките, додето срути целия затвор.

И все пак името на Драйфус се покриваше с нарастваща слава, кънтеше по целия свят, а името Ейдълджи си оставаше почти непознато дори в Улвърхамптън. Това отчасти бе негово дело — или по-точно липса на дело. След освобождаването често го канеха да държи речи на митинги, да пише статии, да дава интервюта. Той неизменно отказваше. Не желаеше да бъде говорител или представител на някаква кауза; не притежаваше необходимия темперамент за обществената трибуна; и след като вече веднъж бе описал страданията си в „Арбитър“, смяташе за нескромно да ги повтаря при всяка покана. Мислеше си да подготви преработено издание на книгата за железопътния закон, но това също му се стори злоупотреба с известността.

Ала подозираше, че дължи сегашната си неизвестност най-вече на нещо в самата Англия. Франция, доколкото я разбираше, беше страна на крайности, на яростни убеждения, яростни принципи и дълга памет. Англия беше по-тихо място, със също тъй здрави принципи, но без особено желание да се вдига шум около тях; място, където вярваха повече на традиционното право, отколкото на правителството; където хората си гледаха работата и не се месеха в чуждата; където от време на време изригваха мощни обществени изблици на чувства, стигащи понякога дори до насилие и неправда, ала те скоро избледняваха в човешката памет и се вграждаха в историята на страната. Случило се е, а сега да забравим и да продължаваме както преди — така се вършеше всичко в Англия. Нещо е сбъркано, нещо е счупено, но вече сме го поправили, хайде да се престорим, че не е имало нищо. Казвате, че нямаше да възникне случаят „Ейдълджи“, ако бе имало апелативен съд? Много добре — да оправдаем Ейдълджи, да създадем апелативен съд до края на годината… и има ли смисъл да си говорим повече? Тук беше Англия, а Джордж можеше да разбере английската гледна точка, защото сам той бе англичанин.