Джулиан Барнс - Артър & Джордж

Когато се пресели тук, той отначало изпитваше боязън. За бъдещето, разбира се; как ще се справят заедно с Мод; плашеше го необятният град, плашеха го шумът и тълпите; а най-много се тревожеше как ще се отнасят към него хората. Дали ще има вандали като онези, които го блъснаха през един жив плет в Ландиуд и строшиха чадъра му, или смахнати полицаи като Ъптън, който заплашваше да му причини болка; дали ще срещне расовите предразсъдъци, които според сър Артър лежаха в основата на целия случай? Но когато пресече Лъндън Бридж, както правеше повече от двайсет години, той се почувства в свои води. Минувачите обикновено не му обръщаха внимание, било то от учтивост или от безразличие, и Джордж им бе благодарен независимо от причината.

Вярно, хората често правеха неверни предположения: че двамата със сестра му са пристигнали в страната наскоро; че е индус; че търгува с подправки. И, разбира се, до ден-днешен го питаха откъде идва; а когато отговаряше — за да не навлиза в географски тънкости, — че е от Бърмингам, събеседниците му кимваха без изненада, сякаш са очаквали гражданите на Бърмингам да изглеждат точно като Джордж Ейдълджи. Естествено, имаше шеговити намеци като тези на Гринуей и Стентсън — макар че рядко се споменаваше за Бечуаналанд, — но той ги приемаше за неизбежно неудобство като дъжда или мъглата. Намираха се дори хора, които, научавайки, че си от Бърмингам, изразяваха разочарование, явно очаквайки вести от далечни страни, каквито не можеш да им предложиш.

С метрото стигна до Хай Стрийт Кензингтън, после продължи пеш на изток, докато пред него се извиси Албърт Хол. Вечният му страх да не закъснее — за който Мод често го подкачаше — го бе довел тук два часа преди събитието. Реши да се поразходи из парка.

Беше чудесен юлски следобед, часът едва минаваше пет и в парка свиреше духова музика. Наоколо гъмжеше от семейства, туристи, войници — но тълпата не бе чак толкова гъста, че да разтревожи Джордж. Той гледаше с някогашната завист флиртуващите млади двойки или сериозните родители, водещи малки деца. Когато пристигна в Лондон, още не бе загубил надежда да се ожени; дори се тревожеше дали бъдещата съпруга ще се погажда с Мод. Защото бе ясно, че не може и не желае да изостави Мод. Ала сетне минаха няколко години и той осъзна, че Мод държи повече на доброто му бъдеще, отколкото той на нейното. След това още няколко години и минусите на една евентуална съпруга взеха да стават все по-очевидни. Съпругата може да изглежда приятна, но да се окаже вещица; може да не разбира от спестовност; със сигурност ще иска деца, а Джордж си мислеше, че навярно не би издържал да му шумят и да му смущават работата. Естествено, изникваше и въпросът за секса, който често не водеше до хармония. Джордж не се занимаваше с бракоразводни дела, но като адвокат бе виждал достатъчно примери до какви беди може да доведе бракът. Сър Артър бе водил дълга кампания срещу драконовските закони за развода и дълги години бе председател на Реформисткия съюз, преди да отстъпи мястото на лорд Бъркенхед. Едно достойно име сменяше друго — именно лорд Бъркенхед под псевдонима Ф. Е. Смит бе задал в парламента на Гладстон редица въпроси относно случая „Ейдълджи“.

Но всичко това оставаше в миналото. Сега беше на петдесет и четири години, живееше в относителен комфорт и гледаше философски на ергенското си положение. Брат му Хорас вече не поддържаше връзки със семейството — той се ожени, пресели се в Ирландия и си смени името. Джордж не знаеше в какъв ред точно е извършил трите неща, но между тях очевидно имаше връзка — всяко придаваше неприятна окраска на другите. Е, има различни начини да живееш, а откровено казано, и той, и Мод открай време нямаха сериозни шансове да се задомят. Бяха еднакво свенливи и като че отблъскваха всеки опит някой да се приближи до тях. Но в света имаше предостатъчно бракове и определено нямаше риск от обезлюдяване. Брат и сестра можеха да живеят в не по-малка хармония от съпруг и съпруга; понякога дори по-хармонично.

В началото на съвместния им живот двамата с Мод се връщаха в Уайърли три-четири пъти годишно; но тия визити рядко се оказваха щастливи. За Джордж те носеха твърде конкретни спомени. Чукчето на вратата все още го караше да подскача, а когато привечер поглеждаше към притъмнялата градина, често различаваше между дърветата трепкащи силуети, които му вдъхваха безпричинен страх. С Мод беше различно. Колкото и привързана да бе към татко и мама, щом прекрачеше прага на викария, ставаше затворена и мълчалива; рядко изказваше мнение, а смехът й не се чуваше никога. Джордж почти бе готов да се закълне, че отново я налягат старите болести. Но отлично познаваше лекарството: то се наричаше гара „Ню Стрийт“ и влакът за Лондон.