Джулиан Барнс - Артър & Джордж

Дъхът му спря, обзе го паника; той седна на една пейка да се успокои. Гледаше минувачите, но виждаше мъртъвци — пуснати условно затворници, които могат да бъдат прибрани обратно всеки момент. В опит да се разсее разгърна „Спомени и приключения“ и взе да прелиства страниците. И пред погледа му мигновено изникнаха две думи. Бяха отпечатани с нормален шрифт, ала изглеждаха огромни: „Албърт Хол“. Някой по-суеверен или лековерен от него би открил в този миг скрит смисъл; ала Джордж отказваше да го приеме за нещо повече от съвпадение. Все пак зачете и наистина се разсея. Четеше как преди почти трийсет години сър Артър бил поканен за съдия на конкурса „Силен мъж“ в Албърт Хол; как след вечеря с шампанско излязъл в пустата нощ и се озовал на няколко крачки зад победителя — простоват младеж, възнамеряващ да броди по лондонските улици, докато дойде време да хване сутрешния си влак за Ланкашър. Изведнъж Джордж има чувството, че е попаднал в ярък убедителен сън. Мъгла, дъхът на хората оставя из въздуха бели облачета, а един силен мъж със златна статуетка няма пари за легло. Джордж го вижда изотзад, също като сър Артър; вижда килната шапка, обтегнато сако върху мощните плещи, небрежно стисната под мишница златна статуетка, чиито крака стърчат назад. Човекът е изгубен в мъглата, но след него крачи едър добродушен спасител с шотландски акцент и не се бои да действа. Какво ще стане с всички тях — с погрешно обвинения адвокат, с рухналия маратонец, с изгубения силен мъж, — след като сър Артър вече ги изостави?

До началото има още цял час, но хората вече прииждат към залата и той се присъединява към тях, за да избегне предстоящата блъсканица. Билетът му е за ложа на втори балкон. Упътват го няколко крачки назад към извит коридор. Една врата се отваря и той попада в тясната ложа. Вътре има пет места, засега незаети: едно отзад, две заедно и по едно отпред, от двете страни на бронзовия парапет. След миг колебание Джордж си поема дъх и прекрачва напред.

Из целия този колизеум от позлата и червен плюш пламтят светлини; той се оглежда далече напред, далече надолу, далече нагоре. Колко души побира залата — осем хиляди, десет хиляди? Почти замаян, Джордж сяда отпред. Радва се, че Мод му предложи бинокъла; оглежда сцената и стъпаловидните редове, трите реда ложи, огромния орган зад сцената, редиците арки, поддържани от кафяви мраморни колони, а над тях началото на величествен купол, отчасти закрит от платнен балдахин, висящ като облак над главите им. Оглежда идващите хора под себе си — някои са с официално тъмно облекло, но повечето изпълняват завета на сър Артър да не носят траур за него. Джордж отново насочва бинокъла към платформата — отрупана е с цветя, според него хортензии, и големи провиснали папрати. За близките е подготвен един ред столове с високи облегалки. Върху средния стол е поставено продълговато картонче. Джордж фокусира бинокъла. На табелката пише: СЪР АРТЪР КОНАН ДОЙЛ.

Докато залата се пълни, Джордж връща бинокъла в калъфа. В ложата отляво пристигат съседи; дели ги само тапицираният подлакътник. Те го поздравяват сърдечно, сякаш макар и сериозно, събитието е неформално. Той се пита дали не е единственият не-спиритист сред цялата публика. В ложата влиза семейство с две деца; той предлага да заеме единичното място отзад, но те не искат и да чуят. Струват му се съвсем обикновени лондончани — двойка с две поотраснали деца. Съпругата без смущение се настанява до него — жена, наближаваща четирийсет, със синя рокля, широко приветливо лице и дълга червеникава коса.

— Тук сме на половината път до рая, нали? — подхвърля весело тя. Джордж кимва учтиво. — А вие откъде сте?

По изключение Джордж решава да отговори точно.

— От Грейт Уайърли — казва той. — Близо до Канок в Стафордшър.

Почти е готов тя да отвърне както Гринуей и Стентсън: „Не, откъде сте в действителност?“ Но жената просто изчаква — може би да чуе към кое спиритическо дружество принадлежи. Джордж се изкушава да каже: „Сър Артър ми беше приятел.“ И да добави: „Дори бях поканен на сватбата му“, а ако тя се усъмни, да й покаже своя екземпляр от „Спомени и приключения“. Но решава, че това би изглеждало като самохвалство. Освен това тя може да се зачуди защо седи тъй далече от сцената, сред простолюдието, щом е приятел на сър Артър.

Когато залата се запълва, светлините помръкват и официалните гости излизат на сцената. Джордж се пита дали не е редно публиката да стане, може би и да ръкопляска; толкова е свикнал с църковните ритуали, с точното разписание кога да става, кога да коленичи и кога да сяда, че сега се чувства напълно объркан. Ако се намираше в театър и свиреха националния химн, това би решило проблема. Според него всички би трябвало да станат на крака в знак на почит към сър Артър и неговата вдовица; ала никой не дава пример и той остава седнал. Вместо в траур лейди Конан Дойл е облечена в сиво; високите й синове Денис и Ейдриън са с фракове и цилиндри; подир тях идват сестра им Джейн и Мери — единственото оцеляло дете от първия брак на сър Артър. Лейди Конан Дойл сяда вляво от празния стол. Единият син сяда до нея, другият оттатък табелката; двамата младежи малко смутено оставят цилиндрите си на пода. Джордж не вижда много ясно лицата им и иска да посегне към бинокъла, но се бои, че жестът ще изглежда неуместен. Навежда очи към часовника си. Точно седем. Това го впечатлява; кой знае защо, очаквал е спиритистите да са по-небрежни спрямо времето.