Джулиан Барнс - Артър & Джордж

Когато химнът привършва, към микрофона пристъпва крехка жена с къса черна коса, облечена в дълга роба от черен сатен. Това е мисис Естел Робъртс, любимият медиум на сър Артър. Атмосферата в залата сега е по-напрегната дори и от двеминутното мълчание. Мисис Робъртс стои и лекичко се полюшва с наведена глава и сплетени пръсти. Всички очи са приковани в нея. Бавно, съвсем бавно тя започва да вдига глава; после ръцете й се разделят, плъзват настрани, а бавното полюшване продължава. Най-сетне тя проговаря.

— Сред нас има огромен брой духове. Притискат ме изотзад.

И наистина изглежда така — тя сякаш едва устоява на невидим натиск от няколко посоки.

За известно време не се случва нищо освен познатото вече люшкане и напора на невидими сили. Жената вдясно от Джордж шепне:

— Тя чака да се появи Червения облак.

Джордж кимва.

— Това е нейният дух водач — добавя съседката.

Джордж не знае какво да каже. Това тук изобщо не е неговият свят.

— Мнозина от водачите са червенокожи индийци. — Жената млъква за миг, после добавя с усмивка: — Индианци, искам да кажа.

Чакането е също тъй действено, както и тишината преди малко; хората в залата сякаш притискат крехката фигура на мисис Робъртс с не по-малка сила от духовете. Напрежението расте и залитащата жена разтваря крака по-широко, като че за да запази равновесие.

— Те напират, напират, много от тях са нещастни, залата, светлините, светът, който предпочитат… младеж с тъмна коса, заресана назад, с униформа и войнишки колан, той има послание… жена, майка, три деца, едното от тях сега е с нея в отвъдното… възрастен джентълмен с гола глава, бил е лекар недалеч оттук, тъмносив костюм, преминал внезапно след страховита злополука… бебе, да, момиченце, починало от инфлуенца, тъгува за братята си, единият се казва Боб, и за родителите си… Престани! Престани! — извиква внезапно мисис Робъртс и с протегнати ръце сякаш отблъсква струпаните зад нея духове. — Прекалено са много, гласовете им се преливат, мъж на средна възраст с тъмно палто, живял дълги години в Африка… той има послание… беловласа старица, която споделя тревогите ви и иска да знаете…

Джордж слуша откъслечните описания на тълпата от духове. Остава с впечатлението, че всички те настояват за внимание, боричкат се да предадат своите послания. В ума на Джордж незнайно откъде — освен може би като реакция срещу цялото това демонстративно напрежение — изниква подигравателен и логичен въпрос. Ако това наистина са духове на английски мъже и жени, преминали в отвъдното, то нима не знаят как да се подредят на опашка? Ако са стигнали до по-възвишено състояние, защо сега се превръщат в разпасана паплач? Ала едва ли би споделил тази мисъл със съседите си по ложа, които са се привели напред и стискат здраво бронзовия парапет.

— … мъж с двуреден костюм между двайсет и пет и трийсет години, който има послание… момиче, не, две сестри, починали внезапно… възрастен джентълмен над седемдесетте, живял в Хертфордшър…

Списъкът продължава и от време на време някое кратко описание предизвиква задавено ахване в далечно кътче на залата. Чувството на очакване наоколо става трескаво и претоварено; в него има и нещо страховито. Джордж се пита какво ли е да бъдеш избран сред многохилядната тълпа от свой близък покойник. Пита се дали повечето хора не биха предпочели това да се случи в тишината на затъмнена стаичка за сеанси. Или изобщо да не се случва.

Мисис Робъртс отново замлъква. Сякаш глъчката около нея е поотслабнала за момент. Сетне изведнъж ясновидката вдига дясната си ръка и посочва към дъното на редиците, в противоположния край спрямо Джордж.

— Да, там! Виждам го! Виждам духовната форма на млад войник. Той търси някого. Търси джентълмен почти без коса.

Както всички останали, Джордж трескаво се взира, почти готов да види наистина призрака, и в същото време търси с поглед плешивия джентълмен. Мисис Робъртс вдига длан да закрие очите си, сякаш волтовите дъги на прожекторите смущават способността й да различи духовната форма.

— Той изглежда на около двайсет и четири. Униформа в тютюнев цвят. Строен, добро телосложение, тънки мустачки. Ъгълчетата на устните леко провисват. Отишъл си е внезапно.

Мисис Робъртс млъква и леко свежда глава като адвокат, поемащ записка от помощника си.

— Дава като време на прехода 1916 година. Определено ви нарича „чичо“. Да, „чичо Фред“.

На един от последните редове се изправя плешив мъж, кимва и също тъй бързо сяда, сякаш не е сигурен как точно да постъпи.