Джулиан Барнс - Артър & Джордж

Бащата на Джордж неведнъж бе намеквал, че страданията му имат по-висша цел. Джордж не желаеше да бъде мъченик и все още не виждаше християнско обяснение за станалото. Но случаят „Бек“ и случаят „Ейдълджи“ бяха предизвикали силно брожение в неговата професия, тъй че не би имало нищо чудно, ако все пак се превърнеше в мъченик от по-простичък, по-практичен вид — мъченик на правораздаването, чиито страдания да доведат до напредък в съдебната система. Според Джордж нищо не можеше да компенсира отнетите му години в затвора, както и едната година изчистване на името след освобождаването; и все пак нямаше ли да е известна утеха, ако този страшен прелом в неговия живот донесеше добро за професията му?

Предпазливо, сякаш се боеше да не изпадне в греховна гордост, Джордж започна да си представя учебник по право, написан след сто години: „Първоначално апелативният съд бе създаден в резултат на многобройни съдебни грешки, които предизвикват обществено недоволство. Важно място сред тях заема делото «Ейдълджи», чиито подробности днес не са важни за нас, но жертвата — между другото, автор на «Железопътен закон за Пътника от влака», едно от първите произведения по тази доста комплицирана тема, все още използвано като наръчник при…“ Има и по-лоши съдби, отколкото да се превърнеш в бележка под линия от историята на правото, реши Джордж.

Една сутрин по пощата пристигна тясна, издължена картичка. Върху нея със сребристи букви бе отпечатано:

Джордж бе неописуемо трогнат. Сложи поканата върху лавицата над камината и незабавно написа отговор. Адвокатското дружество бе възстановило членството му, а сега сър Артър отново го въвеждаше в обществото. Не че имаше някакви светски амбиции — във всеки случай не и до толкова високи кръгове; но той осъзнаваше, че поканата е колкото доблестен, толкова и символичен жест към човек, който само преди година се е опитвал да запази разсъдъка си в затвора с четене на романите на Тобаяс Смолет. Джордж дълго размишлява кой ще е най-уместният сватбен подарък и накрая избра красиво подвързани еднотомни издания на Шекспир и Тенисън.

Артър е решил твърдо да укрие следите си от проклетите журналисти. Няма обява къде ще бъде сватбената церемония; ергенската му вечеря минава съвсем дискретно; а раираният навес пред църквата „Св. Маргарет“ е разпънат в последния момент. Само неколцина случайни минувачи спират в това сънливо, слънчево кътче край Уестминстърското абатство да видят кой ли е предпочел за сватба дискретната сряда вместо пищната събота.

Артър е с фрак и бяла жилетка, с голяма бяла гардения на ревера. Брат му Инес, взел специален отпуск от есенните маневри, нервно изпълнява ролята на кум. Сирил Ейнджъл, съпругът на най-малката им сестра Додо, ще ръководи церемонията. Мама, чийто седемдесети рожден ден отпразнуваха неотдавна, е облечена в рокля от сив брокат; присъстват Кони и Уили, Лота и Айда, Кингсли и Мери. Мечтата на Артър да събере цялото си семейство под един покрив няма да се сбъдне; но тук поне за малко са се събрали всички. И поне веднъж липсва мистър Уолър.

Олтарът е украсен с високи палми; около тях са подредени букети бели цветя. Цялата служба ще бъде в съпровода на хор и Артър, който в неделя предпочита голфа пред църквата, е оставил Джийн да избере химните: „О, небеса, славете Господа“ и „О, прекрасна обич“. Той стои на първия ред и си спомня последните й думи: „Няма да те карам да чакаш, Артър. Казах го на баща си съвсем ясно.“ Знае, че тя ще удържи на думата си. Някой би рекъл, че след като са се чакали десет години, десет или двайсет минути в повече няма да им навредят, а току-виж дори придали на събитието мъничко драматизъм. Но за негово удоволствие Джийн е напълно лишена от онова уж изкусително булчинско кокетство. Ще се оженят в два без четвърт; следователно тя ще влезе в църквата точно тогава. Това е стабилна основа за брак, мисли си Артър. Докато стои и гледа олтара, минава му мисълта, че невинаги разбира жените, но разпознава кои играят честно и кои не.