Джулиан Барнс - Артър & Джордж

Артър продължи да получава злобни пощенски картички и анонимни писма в груби жълти пликове, залепени с книжни лепенки. Носеха лондонски печат, но гънките по листовете подсказваха, че навярно са пренасяни тайно, или може би в нечий джоб — например джобът на железопътен пазач — от Мидландс до Лондон, където да бъдат пуснати. Той предложи награда от 20 лири за откриването на автора им.

Артър поиска нови срещи с вътрешния министър и неговия заместник мистър Блакуел. Пред „Дейли Телеграф“ той описа как се е сблъскал с любезно, но и абсолютно несъчувствено отношение . Нещо повече, домакините проявили очевидно пристрастие към опорочената официална позиция и го накарали да почувства враждебна атмосфера около себе си. Вече нямаше да има повишаване на температурата, промяна на атмосферата; за жалост отсега нататък държавните служители щели да бъдат твърде заети с правителствени дела, за да отделят от ценното си време на сър Артър Конан Дойл.

Адвокатското дружество гласува да се възстановят адвокатските права на Джордж Ейдълджи.

„Дейли Телеграф“ изплати сумата от подписката, която възлезе на около 300 лири.

След това нямаше нови събития, нямаше спорове, правителствени действия, парламентарни питания, обществени дебати, извинения и компенсации, тъй че и пресата нямаше какво да съобщи.

Джийн казва на Артър:

— Има още нещо, което можем да направим за твоя приятел.

— Какво, скъпа?

— Можем да го поканим на нашата сватба.

Артър е объркан от предложението.

— Но нали бяхме решили да присъстват само роднини и най-близки приятели?

— На самата венчавка, Артър. След това ще има прием.

Обикновеният англичанин гледа своята обикновена годеница.

— Казвал ли ти е някой, че си не само най-прекрасната от жените, но също тъй изключително мъдра и далеч по-способна да разбереш кое е правилно и необходимо, отколкото клетият глупак, когото взимаш за съпруг?

— Ще бъда до теб, Артър, винаги до теб. И следователно ще гледаме в една посока. Каквато и да се окаже тя.

Лятото отминаваше, разговорите се насочиха към крикета и индийската криза, Скотланд Ярд вече не изискваше Джордж ежемесечно да потвърждава адреса си с препоръчано писмо, вътрешното министерство мълчеше, неуморният мистър Йелвъртън не успя да изобрети нова стратегия, Джордж получи известие, че на Мекленбърг Стрийт номер 2 го очаква кабинет, докато открие своя собствена кантора, кореспонденцията на сър Артър постепенно спадна до епизодични кратки послания с думи на насърчение или омраза, Шапурджи Ейдълджи взе да отделя повече сили и време за енорийските си задължения, а съпругата му сметна за безопасно да остави сина и дъщеря си да се грижат взаимно един за друг, капитан Джордж Ансън не обяви началото на ново разследване по престъпленията в Грейт Уайърли, макар че вече не разполагаше с официален извършител, Джордж привикна отново да чете вестници, без автоматично да търси с очи собственото си име, в Уайърли бе осакатено още едно животно, ала въпреки това общественият интерес бързо пресъхваше и дори авторът на анонимни писма явно се умори от издевателствата — след всичко това Джордж осъзна, че последната, официална присъда по делото му е произнесена и едва ли някога ще се промени.

Невинен, но виновен: тъй казваше комисията Гладстон, тъй казваше и британското правителство чрез своя вътрешен министър. Невинен, но виновен. Невинен, но озлобен и своенравен. Невинен, но търсещ наслада в дребнави пакости. Невинен, но полагащ съзнателни усилия да се намеси в полицейско разследване. Невинен, но причинил сам собствените си неприятности. Невинен, но недостоен за обезщетение. Невинен, но недостоен за извинение. Невинен, но напълно заслужил три години тежък затворнически живот.

Но това не беше единствената присъда. До голяма степен пресата беше на негова страна: „Дейли Телеграф“ нарече позицията на комисията и вътрешния министър слаба, нелогична и неубедителна . Общественото мнение, доколкото можеше да го прецени, бе, че срещу него нито веднъж не е водена честна игра . Огромното мнозинство от адвокатското съсловие го подкрепи. И накрая, един от най-великите писатели на епохата гръмогласно и неуморно утвърждаваше неговата невинност. Нима тия присъди на времето нямаше да надделеят над официалната?

Същевременно Джордж се мъчеше да погледне по-обективно на своя случай и поуките от него. Ако нямаш надежда полицията да бъде по-ефективна или свидетелите по-честни, то поне трябва да усъвършенстваш съдилищата, където се проверяват техните думи. Случай като неговия никога не биваше да се разглежда от съдия без юридическо образование; нужно бе да се подобри квалификацията на хората, раздаващи правосъдие. И дори ако функциите на съдилищата не можеха да се усъвършенстват, трябваше поне да има достъп до по-мъдри и опитни техни служители — тоест до апелативен съд. Беше абсурдно, че единственият начин за отмяна на грешна присъда като неговата бе да се подаде петиция до вътрешния министър, тази петиция да пристигне в кабинета му заедно с още стотици — не, хиляди — всяка година, пратени предимно от явно виновни обитатели на затворите, които си нямаха друга работа, освен да съчиняват прошения до министерството. Очевидно безпочвените и неоснователни молби до един нов съд трябваше да се отсеят; но там, където имаше сериозни правни или фактически спорове, или където решението на низшестоящата инстанция бе предубедено или некомпетентно — там висшата инстанция трябваше да преразгледа случая.