Джулиан Барнс - Артър & Джордж

— Както виждаш, Джордж, готвим се за сватба.

— Приятно ми е да се запознаем — казва мис Джийн Леки и се усмихва по-широко, тъй че Джордж забелязва сравнително едрите й предни зъби. — А сега трябва да тръгвам.

Тя закачливо тръсва глава към Артър и се отдалечава.

— Сватба — казва Артър, докато се отпуска на едно кресло в празния кабинет.

Думата не звучи въпросително, но Джордж все пак отговаря — и то с удивително точни думи:

— Това е положение, към което се стремя.

— Да, но то може да бъде много объркано положение, предупреждавам те. Щастие, разбира се. Но повечето време е дяволски объркано щастие.

Джордж кимва. Не е съгласен, макар да признава, че не разполага с много аргументи. Определено не би описал брака на родителите си като дяволски объркано щастие. Нито една от тия три думи не може да се приложи към живота в дома на викария.

— Както и да е, да се захващаме за работа.

Обсъждат статиите в „Телеграф“, предизвикания от тях отзвук, комисията на Гладстон и нейните членове. Артър се колебае дали лично да оповести кой е братовчед на сър Албърт де Рутцен, да подхвърли намек на някой вестникар в клуба си, или просто да не се занимава. Поглежда Джордж, очаквайки незабавна преценка. Но Джордж не разполага с незабавна преценка. Може би защото има много плах и нервен характер; или защото е адвокат; или защото му е трудно да се превърне тъй бързо от кауза на сър Артър в негов тактически съветник.

— Мисля, че може би мистър Йелвъртън ще даде най-подходящ съвет по въпроса.

— Но аз питам теб — отвръща Артър, сякаш Джордж опитва да се измъкне.

Мнението на Джордж — ако инстинктивното чувство изобщо може да се нарече мнение — е, че първият вариант би бил твърде предизвикателен, а третият твърде пасивен, затова в общи линии клони към средния. Освен ако… и докато отново се впуска в обмисляне, той усеща нетърпението на сър Артър. Трябва да си признае, че сега вече наистина се чувства малко нервен.

— Искам да направя едно предсказание, Джордж. Те няма да постъпят честно с доклада на комисията.

Джордж се пита дали сър Артър още чака от него мнение по предишния въпрос. Вероятно не.

— Но нали трябва да го публикуват.

— О, трябва и ще го публикуват. Но аз знам как действат правителствата, особено когато са притеснени или засрамени. Все някак ще го скрият. Ако могат, направо ще го заровят.

— Как е възможно?

— Е, първо могат да го отпечатат в петък следобед, когато хората напускат за почивните дни. Или през ваканцията. Има всякакви трикове.

— Но ако докладът е добър, това ще е в тяхна полза.

— Не може да бъде добър — твърдо заявява Артър. — Не и от тяхна гледна точка. Ако потвърдят невинността ти, както ще се наложи, това означава, че през последните три години вътрешното министерство съзнателно е възпрепятствало правосъдието въпреки изнесената информация. А при крайно невероятния — бих казал невъзможен — случай отново да те обявят за виновен — което е единственият друг вариант — ще се вдигне тъй страховита врява, че някои хора ще се разделят с постовете си.

— Да, разбирам.

Разговарят вече около половин час и Артър е озадачен, че Джордж не споменава неговото Изявление за уликите срещу Ройдън Шарп. Не, повече от озадачен; раздразнен, едва ли не оскърбен. Дори му минава през ум да попита Джордж за онова умолително писмо, което видя в Грийн Хол. Но не, така би налял вода в мелницата на Ансън. Може би Джордж просто предполага, че домакинът определя дневния ред. Така трябва да е.

— И тъй — казва той. — Ройдън Шарп.

— Да — отговаря Джордж. — Както ви писах, изобщо не го познавам. Като малък сигурно съм учил заедно с брат му. Но и него не помня.

Артър кимва. Хайде, човече, мисли си той, аз не просто те оправдах, а извадих наяве престъпника, напълно готов за арест и съд. Това поне не е ли новост за теб? Въпреки буйния си темперамент, той чака търпеливо.

— Изненадан съм — казва накрая Джордж. — Защо му е да ми причинява зло?

Артър не отговаря. Вече е поднесъл своите отговори. Мисли си, че е време Джордж да поработи самостоятелно.

— Осъзнавам, че вие приемате расовите предразсъдъци за важен фактор по случая, сър Артър. Не мога да се съглася. С Шарп не се познаваме. За да мразиш някого, трябва да го познаваш. И после намираш основание за омраза. Или ако не намериш задоволително основание, оправдаваш омразата си с някоя негова странност, например с цвета на кожата. Но както казах, Шарп не ме познава. Мъчих се да открия някакво свое действие, което той би приел за обида или оскърбление. Може би има роднина, на когото съм дал професионален съвет… — Артър не коментира; мисли си, че очевидното се изтъква само веднъж. — И не разбирам защо му е трябвало да осакатява добитъка по такъв начин. Не само той, който и да било. Вие разбирате ли, сър Артър?