Джулиан Барнс - Артър & Джордж

Запази си раздразнението за други, помисли Артър. Джордж е добър и невинен човек, но е наивно да искаш от него да бъде светец. Да искаш повече благодарност, отколкото може да предложи, е като да очакваш рецензентите да обявяват всяка твоя нова книга за гениална. Да, запази си раздразнението за други. Най-напред за капитан Ансън, чието писмо от тази сутрин поднасяше нова доза нахалство — категоричен отказ да признае, че раните по животните може да са нанесени с конски ланцет. И отгоре на всичко добавяше снизходително: „Онова, което сте нарисували, е най-обикновен скалпел“. Тъй значи! Артър не си направи труда да запознае Джордж с поредната провокация.

Освен Ансън, почваше да го дразни и Уили Хорнънг. Зет му бе пуснал нова шега, която Кони сподели с него на трапезата. „Какво общо има между Артър Конан Дойл и Джордж Ейдълджи? Не знаете? Предавате ли се? Пробутват ни своите съчинения.“ Артър изръмжа. Пробутват ни своите съчинения — и това се смята за остроумно? Обективно погледнато, Артър разбираше, че за някои хора може наистина да е смешно. Но все пак… Освен ако почваше да губи чувството си за хумор. Казваха, че се случвало с хората на средна възраст. Не, глупости! Сега почваше да се дразни и от себе си. Сигурно още един белег на средната възраст.

Междувременно Джордж все още седеше в пустия кабинет. Чувстваше се потиснат. Бе проявил ужасяваща грубост и неблагодарност към сър Артър. И то след толкова месеци труд по разследването. Срамуваше се от себе си. Трябваше да се извини писмено. И все пак… и все пак… би било нечестно да каже нещо повече. Или по-точно, ако бе казал нещо повече, би бил принуден да говори откровено.

Беше прочел Изявлението за уликите срещу Ройдън Шарп, което Артър се канеше да изпрати до вътрешното министерство. Прочете го няколко пъти, разбира се. И всеки път впечатлението му ставаше все по-категорично. Изводът — неизбежният му професионален извод — бе, че то няма да му помогне. Нещо повече, неговата преценка — която за нищо на света не би дръзнал да изрече в разговора — беше, че обвиненията на сър Артър срещу Шарп удивително напомнят обвиненията на стафордшърската полиция срещу самия него.

Първо, точно по същия начин се градяха върху писмата. В заключителната си реч в Стафорд сър Реджиналд Харди бе казал, че авторът на писмата неминуемо е и извършител на нападенията срещу животните. Връзката бе преднамерено търсена и предизвика заслужената критика на мистър Йелвъртън и другите му поддръжници. Но ето че сър Артър прибягваше към съвършено същия похват. Писмата му даваха отправна точка, а чрез тях бе проследил Ройдън Шарп и всичките му движения. Писмата обвиняваха Шарп, също както преди бяха обвинили Джордж. И макар сега да се смяташе, че писмата са съчинени нарочно от Шарп и брат му, за да хвърлят вината върху Джордж, не можеше ли да са съчинени от трети човек, за да хвърлят вината върху Шарп? Щом бяха фалшиви първия път, защо трябваше да са истински днес?

Пак по същия начин всички улики на сър Артър бяха косвени и често основани на слухове. Жена и дете били нападнати от човек, който приличал на Шарп, но името му останало неизяснено, а полицията не взела мерки. Преди три-четири години пред мисис Грейторекс било направено изявление, което тя не сметнала за необходимо да сподели с някого, но сега си го спомнила, след като станало дума за Ройдън Шарп. Освен това си спомнила нечии думи — или просто женски клюки — какво била казала жената на Шарп. Ройдън Шарп имал изключително нисък успех в училище — но ако това беше доказателство за престъпни наклонности, затворите щяха да са препълнени. Ройдън Шарп изпитвал странното влияние на луната — освен в случаите, когато не го изпитвал. И още, Шарп живеел в къща, от която лесно можело да се излезе нощем — също като дома на викария и много други къщи в областта.

А ако това не бе достатъчно да стресне един адвокат, имаше и по-лошо, много по-лошо. Единственото веществено доказателство на сър Артър беше конският ланцет. И каква правна стойност имаше една улика, придобита по такъв начин? Трето лице, тоест сър Артър, подстрекава четвърто лице, тоест мистър Уд, да влезе незаконно в имота на пето лице, тоест Ройдън Шарп, и да открадне предмет, който сетне бива пренесен едва ли не в другия край на кралството. Беше разбираемо, че не го е предал на стафордшърската полиция, но можеше поне да го остави при законен служител на реда. Например при адвокат по криминални дела. А сега действията на сър Артър бяха опорочили уликата. Дори и полицаите знаеха, че трябва да издействат заповед за обиск, или да получат ясно и недвусмислено съгласие от собственика на къщата, преди да влязат. Джордж признаваше, че наказателното право не е негова област, но му се струваше, че сър Артър е подтикнал свой съучастник да извърши обир и при това е обезсмислил най-важното доказателство. Може би дори щеше да има късмет, ако не го обвинят в заговор за кражба.