Джулиан Барнс - Артър & Джордж

— Както казах в Изявлението — отвръща сър Артър, чието недоволство расте с всяка минута, — подозирам, че новолунието оказва странно влияние върху него.

— Може би — отговаря Джордж. — Макар че не всички нападения станаха в един и същ момент от лунния цикъл.

— Вярно, не всички. Но повечето.

— Да.

— В такъв случай не е ли логично да предположим, че тези изключения от правилото са направени съзнателно, за да заблудят следствието?

— Да, възможно е.

— Мистър Ейдълджи, аз май не ви убедих.

— Извинете ме, сър Артър, не искам да ви се стори, че изпитвам друго, освен огромна благодарност към вас. Може би цялата работа е там, че съм адвокат.

— Вярно.

Може би прекалява с натиска върху момчето. И все пак странно: сякаш му е донесъл торба злато от другия край на света, а получава отговор: „Благодаря, но, честно казано, бих предпочел сребро“.

— Инструментът — казва Джордж. — Конският ланцет.

— Да?

— Може ли да попитам откъде знаете как изглежда?

— Разбира се. Научих по два начина. Първо, помолих мисис Грейторекс да ми го нарисува. Тогава мистър Уд го разпозна като конски ланцет. И второ… — Артър прави театрална пауза. — Ланцетът е у мен.

— У вас?

Артър кимва.

— Ако искаш, мога да ти го покажа. — По лицето на Джордж се изписва тревога. — Не бой се. Не е у мен. Пазя го в Ъндършоу.

— Може ли да попитам как се сдобихте с него?

Артър потрива носа си с пръст. После се смилява.

— Уд и Хари Чарлсуърт случайно се натъкнаха на него.

— Случайно?

— Ясно беше, че трябва да осигурим инструмента, преди Шарп да се отърве от него. Той знаеше, че съм в областта и вървя по дирите му. Дори почна да ми праща същите писма като на теб. Заплашваше ме с премахване на вътрешни органи. Ако имаше капка мозък в главата, щеше да зарови инструмента някъде, където няма да го открият и след сто години. Затова наредих на Уд и Хари да се натъкнат случайно на ланцета.

— Ясно. — Джордж се чувства също като в ония моменти, когато негов клиент споделя неща, каквито никой не бива да казва пред адвокат, дори и пред своя. Особено пред своя. — И разговаряхте ли с Шарп?

— Не. Мисля, че е ясно от Изявлението.

— Да, разбира се. Извинете.

— И тъй, ако не възразяваш, ще добавя Изявлението към другите документи, които връчих на министерството.

— Сър Артър, просто не мога да изразя каква благодарност…

— Не искам да я изразяваш. Не съм го направил заради твоята благодарност, която и бездруго изказваш непрестанно. Направих го, защото си невинен и се срамувам от начина, по който работят съдебните и бюрократичните механизми на тази страна.

— И все пак никой друг не би могъл да постигне толкова много. При това за тъй кратко време.

Все едно казва, че съм оплескал работата, мисли си Артър. Не, не ставай глупав — просто момчето много повече се интересува от собственото си оправдаване, отколкото от обвиненията срещу Шарп. Напълно разбираемо. Пристъпвай към точка втора чак след като приключиш с първата — какво друго да очакваш от един предпазлив адвокат? А аз атакувам по всички фронтове едновременно. Той просто се бои да не изпусна топката от очи.

Но по-късно, когато се разделиха и Артър потегли с файтон към апартамента на Джийн, започнаха да го обземат съмнения. Как беше онази поговорка? Хората всичко ще ти простят, само не и ако им сториш добро. Нещо от сорта. Може би подобна реакция бе прекалена в случай като този. Когато четеше за аферата „Драйфус“, направи му впечатление, че мнозина от онези, които се вдигнаха да помогнат на французина, които работеха страстно за него, които виждаха случая не просто като велика битка между Истина и Лъжа, между Правда и Неправда, а като процес, обясняващ и дори определящ родната им страна — мнозина от тях не останаха с особено добро мнение за Драйфус. Намираха го за суховат, студен и коректен, струваше им се, че не е изпълнен с благодарност и човешка солидарност. Някой бе писал, че както винаги жертвата е далеч под мистичната висота на собственото си дело. Типично френски израз, но доста точен.

А може и да не беше прав. Когато за пръв път се срещна с Джордж Ейдълджи, бе поразен от това, как този крехък и деликатен младеж е изтърпял трите години затвор. В изненадата навярно бе пропуснал да оцени какво му е струвало наказанието. Може би единственият начин за оцеляване беше от сутрин до вечер да се съсредоточаваш изцяло върху подробностите на собственото си дело, да не допускаш в главата си нищо друго, да подготвяш фактите и аргументите за момента, когато ще бъдат потребни. Само така можеш да издържиш чудовищната неправда и ужасяващата промяна в начина си на живот. Следователно би било прекалено да очаква от Джордж Ейдълджи реакциите на свободен човек. Докато не бъдеше напълно оправдан и обезщетен, той не можеше да бъде същият както преди.