Джулиан Барнс - Артър & Джордж

Хари Чарлсуърт прати описание на едно произшествие, станало в Грейт Уайърли в късната есен или началото на зимата на 1903 година. Една вечер мисис Джариъс Хандли се връщала от гара Уайърли, където била отишла да вземе вестници за продан. Придружавала я младата й дъщеря. На пътя ги пресрещнали двама мъже. Единият хванал момичето за гърлото и размахал нещо лъскаво. Майката и детето се разпищели, след което мъжът избягал, подвиквайки на спътника си, който бил отминал напред: ,Добре де, Джак, идвам“. Девойката заявила, че майка й е била спирана и друг път от същия мъж. Според описанието им бил кръглолик, без мустаци, висок около метър и седемдесет, с тъмен костюм и островръха шапка. Това напълно съвпадало с облика на Ройдън Шарп, който по онова време носел дрехи в моряшки стил, а по-късно ги изоставил. Предполагали още, че другият е месар на име Джак Харт — известен нехранимайко и приятел на Шарп. Полицията била уведомена, но не последвал арест.

В послепис Хари добавяше, че Фред Уин отново се свързал с него и срещу халба бира си припомнил още нещо. Когато учел в Уолсол заедно с Брукс и Дреб, всички знаели за Ройдън Шарп, че останел ли сам в железопътно купе, веднага обръщал възглавниците на седалките, разпорвал ги и изсипвал пълнежа от конски косъм. После с див смях връщал възглавниците на място.

На първи март, петък, след шест седмици закъснение, целящо може би да докаже, че вътрешното министерство не се поддава на натиск от когото и да било, бе обявено създаването на анкетна комисия. Тя имала за цел да проучи някои подробности по случая „Ейдълджи“, предизвикали обществено безпокойство. Министерството обаче държеше да подчертае, че дейността на комисията в никакъв случай не означава преразглеждане на съдебното решение. Нямало да бъдат призовавани свидетели, нито пък се предвиждало да поканят мистър Ейдълджи. Комисията щяла да проучи вече съществуващите материали и да даде мнение по някои процедурни въпроси. Сър Артър Уилсън, кавалер на Ордена на Индийската империя, негова светлост Джон Лойд Уортън, главен съдия на графство Дърам и сър Албърт де Рутцен, върховен съдия в Лондон, обещаваха да докладват на мистър Гладстон колкото е възможно по-скоро.

Артър реши, че тия джентълмени не бива да бъдат оставяни да разсъждават самодоволно за „някои процедурни въпроси“. Към преработените си статии от „Телеграф“ — които сами по себе си доказваха невинността на Джордж — щеше да добави лично писмо, излагащо уликите срещу Ройдън Шарп. Щеше да опише разследването, да обобщи доказателствата и да приложи списък на хората, от които могат да бъдат получени допълнителни свидетелски показания — по-конкретно месарят Джак Харт от Бриджтаун и Хари Грийн, понастоящем в Южна Африка. А също и мисис Ройдън Шарп, която да потвърди влиянието на новата луна върху съпруга й.

Щеше да прати на Джордж екземпляр от писмото и да го помоли за коментар. Освен това щеше да държи в течение Ансън. От време на време си припомняше онази безкрайна препирня на пура и чаша бренди, и в гърлото му се надигаше глухо ръмжене. Спорът им беше шумен, но твърде полезен — като сблъсък на скандинавски елени, преплели рога сред гората. И все пак той се чувстваше потресен от самодоволството и предразсъдъците на един привидно разумен човек. А накрая Ансън дори се опита да го сплаши с истории за призраци. Колко зле познаваше госта си!

В кабинета Артър извади конския ланцет, разгъна го и сне очертанията му върху лист хартия. Щеше да прати на полицейския началник тази рисунка — с надпис „в естествена големина“ — и да го помоли за мнение.

— Е, получихте си комисията — каза Уд вечерта, докато взимаха от стойката билярдните стикове.

— По-скоро бих казал, че те си получиха тяхната комисия.

— С което намеквате, че не сте твърде доволен?

— Имам известна надежда, че дори тези господа няма как да си затворят очите пред очевидното.

— Но?

— Но… знаеш ли кой е Албърт де Рутцен?

— Върховен съдия в Лондон, както разбрах от вестника.

— Вярно, вярно. Освен това е братовчед на капитан Ансън.

Джордж изчете няколко пъти статиите в „Телеграф“, преди да прати благодарствено писмо на сър Артър; пак ги изчете преди втората им среща в „Гранд Хотел“ на Чаринг Крос. Беше много странно да се види описан не от някакъв евтин провинциален драскач, а от най-знаменития съвременен писател. Това го караше да се чувства като няколко личности едновременно — жертва, търсеща правдата; адвокат, изправен пред най-висшия съд в страната; герой от роман.