Джулиан Барнс - Артър & Джордж

— Ще ми платите ли гаранцията, ако се наложи?

— И дори ще ти дам отлична характеристика.

Уд бавно поклати глава.

— Още не мога да се опомня. Снощи по това време не знаехме почти нищо. Или по-точно имахме само някакви смътни подозрения. Сега знаем всичко. За един-единствен ден. Уин, Грейторекс, мисис Грейторекс — и готово. Може и да не го докажем, но поне знаем. И всичко това само за един-единствен ден.

— Не е редно да става така — каза Артър. — Знам. Много пъти съм го описвал. Не трябва да става стъпка по стъпка. Полага се тайната да остане неразгадаема чак до края. После разплиташ възела с една гениална дедукция — нещо напълно логично, но същевременно изумително — и тогава изпитваш мощното чувство на възторг и ликуване.

— Не го ли изпитвате?

— Сега ли? Не, чувствам се почти разочарован. Всъщност направо съм разочарован.

— Е — каза Уд, — тогава поне позволете на една по-проста душа да ликува.

— На драго сърце.

По-късно, след като изпуши последната лула и си легна, Артър дълго размишлява за случая. Беше си поставил предизвикателство и днес го преодоля, ала не изпитваше възторг. Гордост може би. Гордост и онази топлина, която изпитваш, когато сядаш да си отдъхнеш след тежък труд. Но нямаше радост, а още по-малко триумф.

Спомни си онзи ден, когато се ожени за Туй. Обичаше я, разбира се. В ония ранни години копнееше безумно за нея и чакаше с нетърпение първата брачна нощ. Но когато дойде сватбата в Торнтън-ин-Лонсдейл и онзи Уолър стоеше до него, той изпита… как да го изрази, без да засегне паметта на покойната? Беше щастлив само доколкото тя изглеждаше щастлива. Такава бе истината. Разбира се, след ден-два взе да изпитва щастието, на което се надяваше. Но в онзи момент чувстваше много по-малко от очакваното.

Може би именно затова на всеки етап от живота си неизменно търсеше ново предизвикателство. Нова кауза, нова кампания — защото беше способен да изпита само мимолетна радост след успеха на предишната. В подобни моменти завиждаше на простичкия Уди; завиждаше на хората, способни да почиват върху лаврите си. Но това не беше за него.

И тъй, какво оставаше? Трябваше да открият ланцета. Да се снабдят с образец от почерка на Ройдън Шарп — може би чрез мистър и мисис Грейторекс. Трябваше да провери дали Уокър и Гладуин са замесени. Да научи подробности за нападнатата жена с дете. Да се разрови из миналото на Шарп като ученик в Уолсол. Да сравни по-точно придвижването на Уоли Шарп с местата, откъдето са пускани писмата. След осигуряването на конския ланцет да го покаже на ветеринарните лекари, които са се грижили за наранените животни, и да ги помоли за професионална преценка. Да попита Джордж какво си спомня за братята Шарп… ако изобщо ги помни.

Трябваше да пише на мама. Да пише на Джийн.

И след като главата му се препълни със задачи, той потъна в безгрижен сън.

След завръщането в Ъндършоу Артър се почувства както когато наближаваше края на поредната книга: почти всичко е вече на място, творческото вълнение е отминало, остава само упорит труд, за да се отстранят всички случайни пропуски. През следващите дни почнаха да пристигат резултатите от неговите инструкции, молби и запитвания. Най-напред се появи пакетче, опаковано в кафява хартия и омотано с канап, досущ като покупка от железарския магазин на Брукс. Но още преди да го отвори, той знаеше какво има вътре; разбра по физиономията на Уд.

Разопакова пакетчето и бавно разтвори конския ланцет в пълната му дължина. Инструментът беше зловещ и още по-страшен го правеше контрастът между тъпата права част и убийствено острата извивка — наистина от остра по-остра.

— Чудовищно — каза Артър. — Може ли да попитам…

Но секретарят му отривисто тръсна глава. Не можеше сър Артър да иска и едното, и другото — ту да не знае нищо, ту да научи подробностите.

Джордж Ейдълджи съобщи с писмо, че нямал никакви спомени за братята Шарп, нито от училище, нито от по-късно; не се сещал и за никаква причина да изпитват неприязън към него или баща му.

По-задоволително беше писмото от мистър Мичъл с подробности за успеха на Ройдън Шарп:

Ето го, помисли си Артър: фалшификации, измами, лъжи, измисляне на прякори, пакости, неискрено поведение. А ето и датата на изключването или отстраняването — лято 1892 година. Точно тогава беше започнала кампанията срещу семейство Ейдълджи, семейство Брукс и училището в Уолсол. Артър усети как раздразнението му се засилва — той, един обикновен гражданин, бе стигнал до всичко това чрез елементарни логически разсъждения, докато онези идиоти… Искаше му се да изправи до стената всички стафордшърски полицаи, от началника Ансън и груповия началник Барет, инспектор Камбъл, сержанти Парсънс и Ъптън, та до последния новобранец, и да им зададе един простичък въпрос. През декември 1892 година големият ключ на училището в Уолсол е откраднат и пренесен до Грейт Уайърли. Кой е най-вероятният заподозрян: едно момче, което само преди няколко месеца е било изключено с репутацията на пакостник и глупак, или усърдният и многообещаващ син на викария, който никога не е учил в Уолсол, никога не е стъпвал в тамошното училище и няма ни най-малко основание за враждебност към въпросното заведение? Отговаряйте, началници, инспектори, сержанти, отговорете и вие, полицай Купър. Отговорете ми, достопочтени съдебни заседатели.