Джулиан Барнс - Артър & Джордж

Декларации на подкрепа — а понякога и възражения — пристигаха с всяко идване на пощальона. Предлагаха се фантастични обяснения — например че преследването на семейство Ейдълджи е организирано от други парси като наказание за отстъпничеството на Шапурджи. И, разбира се, имаше ново писмо с вече отлично познатия почерк:

Знам от един детектив в Скотланд Ярд че ако пишете на Гладстон и в крайна сметка потвардите вината на Ейдълджи догодина ще ви направат лорд. Нима не е по-добре да станете лорд отколкото да рисковате да останете без бърбеци и черен дроб? Помислете си какви злокобни убийства стават защо точно на вас да ви се размине?

Артър мислено отбеляза правописните грешки, реши, че здравата е стреснал виновника, и обърна листа.

Доказателството за това дето го казвам е в работите дето ги писа по вестниците като го пуснаха от затвора където трябваше да остане заедно с татко си и сичките черни и жълти евреи. Никой не може да имитира почерка му така, сляп глупако.

Примитивната провокация само потвърждаваше необходимостта от атака по всички фронтове. Не биваше да пестят усилията. Мистър Мичъл потвърди с писмо, че Милтън е бил в учебната програма на училището в Уолсол през периода, от който се интересуваше Артър; веднага обаче бързаше да добави, че великият поет отдавна заема място в програмите на всички училища в Стафордшър. Хари Чарлсуърт съобщи, че е открил Фред Уин, някогашен съученик на Брукс, а сега бояджия в Чеслин Бей, и ще го попита за Дреб. Три дни по-късно пристигна телеграма с уговорената парола: КАНИМ ВИ НА ВЕЧЕРЯ ХЕДНЕСФОРД ВТОРНИК ЧАРЛСУЪРТ ТОЧКА.

Хари Чарлсуърт посрещна сър Артър и мистър Уд на гарата в Хеднесфорд и ги отведе до кръчмата «Изгряващо слънце». Вътре им представи мършав младеж с целулоидна жичка и протрити маншети. По ръкава на сакото му имаше белезникави петна, които според Артър едва ли бяха от конска слюнка или хляб и мляко.

— Разкажи им каквото разказа на мен — рече Хари.

Уин бавно вдигна очи към новодошлите и почука с пръст по чашата си. Артър прати Хари да достави необходимите стимуланти за гърлото на информатора.

— Ходех на училище заедно с Дреб — започна Уин. — Той винаги беше последен в класа. Вечно имаше неприятности. Едно лято подпали купа сено. Обичаше да дъвче тютюн. Една вечер аз и Брукс пътувахме с влака, когато Дреб дотърча в нашето купе, то беше последното във вагона, заби глава в стъклото и го строши на парчета. Като видя какво е сторил, само се разсмя. После всички минахме в друг вагон. Няколко дни по-късно дойдоха железопътни полицаи и казаха, че трябва да платим счупеното стъкло. Ние казахме, че Дреб го е счупил и трябва да плати, а го бяха хванали да реже ремъците на прозорците, та и тях трябваше да плаща. После таткото на Брукс взе да получава писма, че уж аз и Брукс сме плюли по някаква бабичка на гарата в Уолсол. Такъв си беше Дреб, вечно правеше пакости. После го изпъдиха от училище. Не помня точно дали го изключиха, но всъщност няма значение.

— И какво стана с него? — попита Артър.

— Една-две години по-късно чух, че са го пратили моряк.

— Моряк? Сигурен ли сте? Абсолютно сигурен?

— Е, поне така разправяха. Във всеки случай изчезна.

— Кога е било това?

— Както казах, една-две години по-късно. Трябва да беше деветдесет и втора, когато запали сеното.

— Значи е заминал по море в края на деветдесет и пета или началото на деветдесет и шеста?

— Не мога да кажа.

— Поне приблизително?

— Казах каквото казах, по-точен не мога да бъда.

— Помните ли от кое пристанище е заминал?

Уин поклати глава.

— А кога се завърна? Ако изобщо се е завърнал.

Уин пак поклати глава.

— Чарлсуърт каза, че ще ви е интересно.

Той отново почука чашата си. Този път Артър пренебрегна сигнала.

— Интересно ми е, мистър Уин, но за жалост трябва да кажа, че във вашия разказ има един пропуск.

— Тъй ли?

— Учили сте в Уолсол, нали?

— Да.

— И Брукс също?

— Да.

— И Дреб?

— Да.

— Тогава как ще ми обясните факта, че според сегашния директор, мистър Мичъл, през последните двайсет години в училището не е имало момче с такова име?

— О, разбирам — каза Уин. — Просто така му викахме, Дреб. Беше съвсем дребничък. Сигурно затова. Не, истинското му име беше Шарп.

— Шарп?

— Ройдън Шарп.

Артър взе чашата на мистър Уин и я подаде на секретаря си.

— Ще желаете ли още нещо, мистър Уин? Може би глътка уиски?

— Би било много великодушно от ваша страна, сър Артър. Много великодушно. Чудех се дали не мога и аз да ви помоля за услуга.