Джулиан Барнс - Артър & Джордж

— Това е чиста фантазия — каза Дойл, но Ансън долови нещо в гласа му. Беше по-тих и вече не тъй уверен.

— Вие сам поискахте да предполагам. Ще признаете, че съм виждал повече прояви на престъпно поведение и престъпни намерения. Градя догадките си на тази основа. Упорито изтъквате факта, че Ейдълджи е от средната професионална класа. Колко често, гласеше неизреченият ви въпрос, представителите на тази класа извършват престъпления? Много по-често, отколкото предполагате, отговарям аз. Но ще ви върна въпроса под друга форма, сър Артър. Често ли чуваме за щастливи семейни мъже, чието щастие естествено предполага и редовно сексуално задоволяване, които да са извършили жестоки и извратени престъпления? Ще повярваме ли, че Джак Изкормвача има щастлив семеен живот? Не, няма да повярваме. Бих отишъл и по-далече. Бих допуснал, че ако един нормален здрав мъж бъде постоянно лишаван от сексуален контакт независимо от причината и обстоятелствата, това може — казвам само «може», без да бъда категоричен — да засегне настройката на съзнанието му. Мисля, че точно това е станало с Ейдълджи. Той се е чувствал затворен в ужасна клетка с железни решетки. Ще успее ли някога да избяга? Ще успее ли някога да изпита сексуално удоволствие? Според мен един дълъг период на сексуални лишения, година след година, може да засегне човешкия ум, Дойл. Може дори да доведе до преклонение пред странни божества и извършване на странни ритуали.

Знаменитият гост не отговори. Лицето му бе придобило тухлен цвят. Може би от брендито. Може би, макар да се правеше на светски лъв, всъщност бе пуритан. Или пък — и това изглеждаше най-вероятно — виждаше непреодолимата сила на представения аргумент. Така или иначе, той не откъсна очи от пепелника, докато смачкваше в него недопушената чудесна пура. Ансън чакаше, но гостът отмести поглед към огъня. Не искаше или не можеше да отговори. Е, темата изглеждаше приключена. Време бе да минат към по-практични въпроси.

— Предполагам, че тази нощ ще спите тук, Дойл. Но ви предупреждавам, някои хора смятат, че в Грийн Хол има призраци.

— Нима? — отвърна Дойл. Но си личеше, че мислите му са другаде.

— Разправят легенди за конник без глава. За колела на невидима карета, скърцащи по алеята. За тайнствен звън на камбани, а тук никога не е имало камбани. Суеверия, разбира се, чисти суеверия. — Ансън се чувстваше във великолепно настроение. — Но вие едва ли се плашите от фантоми, зомбита и полтъргайсти.

— Духовете на мъртвите не ме тревожат — изрече Дойл с безизразен, уморен глас. — Дори ги приветствам.

— Закуска в осем, става ли?

Докато Дойл се оттегляше — безславно, помисли си Ансън, — полицейският началник изхвърли угарките от пури в камината и ги погледа как припламват за миг. Когато отиде да си легне, Бланш още не беше заспала и препрочиташе мисис Брадън. В гардеробната отстрани съпругът й метна сакото си върху стойката за дрехи и се провикна:

— Шерлок Холмс озадачен! Скотланд Ярд разплита загадката!

— Джордж, недей да крещиш така.

Широко усмихнат и вече по нощна риза, капитан Ансън се приближи на пръсти.

— Пет пари не давам, ако ще великият детектив да е лепнал ухо на ключалката. Тази вечер му дадох един-два урока за реалния свят.

Бланш Ансън рядко бе виждала съпруга си тъй въодушевен и реши да конфискува ключа за бюфета с напитки до края на седмицата.

Яростта на Артър се трупаше още от мига, когато вратата на Грийн Хол се затвори зад него. Първата част от пътуването обратно към Хайндхед не я облекчи особено. Разклонението за Уолсол, Канок и Руджли на линията «Лондон — Северозапад» му поднасяше непрестанни провокации: от Стафорд, където бяха осъдили Джордж, през Руджли, където бе учил, Хеднесфорд, където уж заплашил да застреля сержант Робинсън в главата, Канок, където ония глупави магистрати бяха дали ход на обвинението, Уайърли и Чърчбридж, където бе започнало всичко, сетне покрай ливади, където навярно пасеше добитъкът на Блуит, през Уолсол, където навярно се спотайваше центърът на конспирацията, и накрая до Бърмингам, където бяха арестували Джордж. Всяка гара по линията имаше свое послание и то повтаряше посланието на Ансън: аз и другите като мен сме господари на тая земя, на хората и на правосъдието.

Джийн никога не е виждала Артър тъй разгневен. Все още е ранен следобед, а той яростно блъска сервиза за чай настрани, докато разказва историята си.

— И знаеш ли какво още каза? Дръзна да намекне, че няма да е добре за репутацията ми, ако моите… аматьорски догадки бъдат направени публично достояние. Не съм срещал тъй снизходително отношение, откакто бях беден лекар в Саутсий и се мъчех да убедя един богат пациент, че е напълно здрав, докато той настояваше, че е на смъртно легло.