Джулиан Барнс - Артър & Джордж

Дойл се запита дали някога ще престанат да го наказват, задето е измислил Шерлок Холмс. Поправки, съвети, лекции, снизходителни думи — нямаше ли да има край? И все пак трябваше да продължи. Трябваше да владее нервите си независимо от провокацията.

— Но да оставим всичко това настрани, Ансън. Нека допуснем — за жалост ни се налага да го допуснем, — че в края на вечерта позициите ни няма да са помръднали и на йота. Ще ви задам един въпрос. Вие вярвате, че един почтен млад адвокат, без никакви предварителни признаци за буйна натура, внезапно излиза в нощта и напада миньорско пони по най-жесток и дивашки начин. Питам ви просто: защо?

Ансън изстена наум. Мотивът. Психологията на престъпника. Хайде пак отначало. Той се изправи и отново напълни чашите.

— На вас ви плащат за въображението, Дойл.

— Но аз вярвам, че е невинен. И не мога да си представя противното като вас. Сега не сте на свидетелската скамейка. Ние сме двама английски джентълмени, седнали да се порадват на чудесно бренди и още по-чудесни пури, ако разрешите да го изтъкна, в една красива къща сред това великолепно графство. Каквото и да кажете, ще си остане между тези четири стени. Давам ви дума. Просто питам: защо според вас?

— Много добре. Да започнем от установените факти. Случаят с прислужницата Елизабет Фостър. Откъдето намеквате, че е започнало всичко. Естествено, ние проучихме случая, но просто нямаше достатъчно улики за разследване.

Дойл погледна полицейския началник с недоумение.

— Не разбирам. Имало е разследване. Тя се е признала за виновна.

— Имаше частно разследване — проведено от викария. И адвокатите принудили момичето да си признае вината. Подобен жест не би му спечелил голяма популярност сред енориашите.

— Значи полицията не е подкрепила семейството дори и тогава?

— Дойл, ние взимаме мерки, когато са налице доказателства. Както постъпихме, когато самият адвокат стана жертва на нападение. А, виждам, че не ви е казал.

— Той не търси съжаление.

— Ето фактите. — Ансън измъкна един лист от папката. — Ноември 1900 година. Нападнат от двама младежи от Уайърли. Блъснали го през жив плет в Ландиуд, единият му счупил чадъра. И двамата си признаха. Осъдени да платят щетите. От съда в Канок. Не знаехте ли, че е бил там и преди?

— Може ли да видя това?

— За жалост не. Полицейски архив.

— Тогава поне ми кажете имената на осъдените. — Тъй като Ансън се колебаеше, Дойл добави: — Винаги мога да пусна моите хрътки по дирята.

За негова изненада Ансън шеговито излая.

— Значи и вие си падате по хрътките? Добре де, казват се Уокър и Гладуин. — Той видя, че имената не говорят нищо на Дойл. — Така или иначе, можем да предположим, че случаят не е изолиран. Вероятно е бил нападан и преди, може би не толкова грубо. Без съмнение е понасял и оскърбления. Стафордшърските младежи не са светци.

— Може би ще ви изненада, че Джордж Ейдълджи категорично отхвърля бедите му да се дължат на расови предразсъдъци.

— Толкова по-добре. Тогава можем спокойно да отхвърлим този мотив.

— Но, разбира се — добави Дойл, — аз съм на друго мнение.

— Е, това си е ваше право — самодоволно отвърна Ансън.

— И защо е толкова важно това нападение?

— Защото, Дойл, не може да разберете края, ако не знаете началото. — Ансън започваше да изпитва удоволствие. Един по един ударите му попадаха право в целта. — Джордж Ейдълджи имаше основания да ненавижда област Уайърли. Или поне така си мислеше.

— Значи си е отмъстил, убивайки добитък. Къде е връзката?

— Виждам, че сте градски човек, Дойл. Конят, кравата, овцата, прасето — те не са просто добитък. Те са прехрана. Наречете го… икономически удар.

— Можете ли да докажете връзка между някой от нападателите на Джордж в Ландиуд и осакатените по-късно животни?

— Не, не мога. Но не бива да очакваме логика от престъпник.

— Дори ако е интелигентен?

— Според моя опит — дори по-малко. Както и да е, имаме един младеж, любимец на родителите си, който все още живее в семейния дом, докато брат му отдавна е отлетял. Младеж, озлобен срещу средата, която смята, че превъзхожда. Затъва в катастрофални дългове. Лихварите го заплашват с фалит, съд, намира се на ръба на професионален провал. Всичко, за което е работил през целия си живот, може да рухне…

— И тогава?

— Тогава… може би е превъртял като вашия приятел мистър Уайлд.

— Според мен Уайлд бе покварен от успеха. Едва ли можем да сравним бурните овации в Уест Енд с критичното приемане на една брошура за железопътния закон.