Джулиан Барнс - Артър & Джордж

Ансън се присъедини към смеха на Дойл, макар и не твърде охотно. Плиткият цинизъм на столичния содомит не бе по вкуса му.

— Така или иначе — каза той — самият Уайлд определено не е бил трудна плячка за дявола.

— Трябва да добавя — продължи Дойл, — че нито веднъж не долових в речта на Уайлд дори и намек за вулгарни мисли, нито пък можех да го свържа с подобна идея.

— С други думи, професионален джентълмен.

Дойл подмина подигравката.

— Няколко години по-късно отново го срещнах на една лондонска улица, нали разбирате, и той изглеждаше напълно луд. Попита дали съм ходил да гледам някаква негова пиеса. Отговорих, че за съжаление не съм. «О, трябва да идете — каза ми той е най-сериозно изражение. — Тя е чудесна! Гениална!» Нищо не би могло да е по-далече от предишния му вроден джентълменски дух. Тогава си помислих, и все още го мисля, че чудовищната промяна, която го съсипа, беше патологична и му трябваше болница, а не полицейски съд.

— Вашият либерализъм ще изпразни затворите — отбеляза сухо Ансън.

— Погрешно ме разбирате, сър. Два пъти съм се замесвал в долнопробната сфера на изборите, но не съм партиен привърженик. Гордея се, че съм обикновен англичанин.

Последните думи — според Ансън малко изкуствени — преминаха между тях като облаче тютюнев дим. Полицаят реши, че е време да премине в атака.

— Онзи младеж, чиято кауза тъй благородно подкрепяте, сър Артър… трябва да ви предупредя, че той не е такъв, какъвто си мислите. Някои подробности не излязоха наяве в съда…

— Без съмнение по основателната причина, че са били забранени от съдебния правилник. Или са били толкова нескопосани намеци, че защитата би ги разбила.

— Между нас казано, Дойл, имаше слухове…

— Винаги има слухове.

— Слухове за комарджийски дългове, за злоупотреба със средства на клиенти. Попитайте младия си приятел дали през месеците преди процеса не е имал сериозни затруднения.

— Нямам подобно намерение.

Сър Джордж бавно се изправи, отиде до бюрото си, извади ключ от едно чекмедже, отключи друго и измъкна оттам някаква папка.

— Показвам ви го при най-строга поверителност. Адресирано е до сър Бенджамин Стоун. Без съмнение е едно от многото.

Писмото носеше дата 29 декември 1902 година. Най-отгоре вдясно бе адресът на Джордж Ейдълджи — «Грейт Уайърли, Уолсол». Дойл не се нуждаеше от съветите на онзи шарлатан Гърин, за да разпознае почерка на Джордж.

Драги сър,

От сравнително заможен живот внезапно изпаднах в абсолютна бедност главно защото трябваше да платя значителна сума (почти 220 лири) заради един приятел, на когото съм поръчител. Взех заеми от трима лихвари с надеждата да поправя нещата, но техните убийствени лихви само влошиха положението, а сега двама от тях подадоха срещу мен иск за обявяване на фалит, но са готови да го оттеглят, ако успея веднага да събера 115 лири. Нямам приятели, към които да се обърна, а тъй като обявяването в несъстоятелност ще ме съсипе и ще ми попречи да практикувам за дълго време, през което ще загубя всичките си клиенти, като последна отчаяна мярка се обръщам към неколцина непознати.

Моите приятели могат да ми намерят само 30 лири, аз самият разполагам с 21 и ще бъда безкрайно благодарен за всяка помощ, дори и най-дребната, тъй като това ще ми помогне да се справя с тежките финансови задължения.

Като се извинявам за безпокойството и вярвам, че ще ме подкрепите, доколкото Ви е по силите, оставам

Докато Дойл четеше писмото, Ансън го гледаше втренчено. Излишно бе да изтъква, че е написано пет седмици преди първото осакатяване. Сега топката беше в полето на противника. Дойл се върна на началото и прочете отново някои фрази. Накрая каза:

— Без съмнение вие сте разследвали случая.

— Нищо подобно. Това не е полицейска работа. Уличната просия се смята за престъпление, но просията сред професионалните кръгове не ни засяга.

— Не виждам тук да се споменава за комарджийски дългове или злоупотреба със средства на клиенти.

— Това едва ли би бил ключът към сърцето на сър Бенджамин Стоун. Опитайте се да четете между редовете, Дойл!

— Не виждам защо. Това тук ми се струва отчаян зов на почтен млад мъж, подведен от своето великодушие към приятел. Парсите са известни с милосърдието си.

— А, значи изведнъж стана парси.

— Не ви разбирам.

— Не може да е ту английски адвокат, ту парси, в зависимост кое ви е изгодно в момента. Нима е благоразумно един почтен млад мъж да даде поръчителство за толкова голяма сума, а после да се остави в ръцете на трима отделни лихвари? Колко адвокати в подобно положение познавате? Четете между редовете, Дойл. Попитайте приятеля си.