Джулиан Барнс - Артър & Джордж

— Искрено ви съчувствам — каза сър Артър.

— Дали? Както и да е, нека чуем въпроса ви.

— По кое време получихте полицейската пратка?

— По кое време ли? Някъде около девет.

Артър бе смаян от подобна експедитивност. Знаеше, че понито е открито към 6:20 ч, Камбъл още е бил на полето, когато Джордж излязъл от къщи, за да хване влака в 7:39 ч., а полицейската група пристигнала в дома на викария малко преди осем. След това е трябвало да претърсят къщата, да спорят със семейство Ейдълджи…

— Извинявайте, доктор Бътър, не го приемайте като адвокатски въпрос, но не може ли да е било по-късно?

— По-късно? В никакъв случай. Знам по кое време пристигна пакетът. Спомням си, че никак не бях доволен. Държаха да ми го връчат същия ден. Казах им, че не мога да остана след девет. Когато пристигна, тъкмо си бях извадил часовника. Беше точно девет.

— Грешката е изцяло моя. Мислех, че имате предвид девет сутринта.

Сега хирургът се изненада на свой ред.

— Сър Артър, от личен опит знам, че полицаите са способни и усърдни. И честни. Но не са чудотворци.

Сър Артър се съгласи и двамата се сбогуваха дружески. Но след като остана сам, той неволно си помисли точно това: полицаите наистина са чудотворци. Могат с усилие на волята да прехвърлят двайсет и девет конски косъма от един запечатан пакет в друг. Може би си струваше да ги запише в Парапсихологичното дружество.

Да, там би могъл да ги сравни с онези медиуми, които уж карали предметите да изчезват и после пак да се появяват, обсипвайки масичката за спиритически сеанси с дъжд от монети, асирийски глинени плочки и полускъпоценни камъни. Артър си оставаше крайно скептичен към този раздел на спиритизма; обикновено и най-елементарното проучване успяваше да установи, че древните монети идват от нумизматичния магазин на съседния ъгъл. Колкото до онези, които работеха със змии, костенурки и живи птици, Артър смяташе, че мястото им е по-скоро в цирка. Или в полицията на Стафордшър.

Не го свърташе на едно място. Но това бе просто от радост. Дванайсет часа — там се криеше отговорът. Полицаите бяха задържали веществените доказателства цели дванайсет часа, преди да ги доставят на доктор Бътър. Къде са били, кой ги е съхранявал и как точно? Имало ли е случайно замърсяване или съзнателно действие, извършено с ясното намерение да бъде обвинен Джордж Ейдълджи? Едва ли някога щяха да узнаят, освен ако някой от участниците се изповядаше на смъртния си одър — а Артър винаги бе изпитвал подозрение към подобни изповеди.

Радостното му вълнение се засили още повече, когато в Ъндършоу пристигна отчетът на доктор Линдзи Джонсън. Придружаваха го два бележника, изпълнени с подробен графологичен анализ. Експерт номер едно на Европа смяташе, че нито едно от дадените му писма — независимо дали е писано от злия мошеник, религиозния маниак или невъзпитаното момче — няма каквато и да било съществена прилика с автентичните документи, написани от Джордж Ейдълджи. В някои образци имало известно подобие; то обаче не надхвърляло онова, което може да се очаква от фалшификатор, признаващ, че се опитва да подправи чужд почерк. Естествено било понякога такъв човек да постигне правдоподобен резултат, но неизбежните характерни признаци категорично доказвали, че Джордж няма нищо общо с писмата.

Първата част от списъка на Артър вече бе отметната наполовина, дори повече: Йелвъртън — Косми — Писма — Зрение . Оставаха Грийн — там имаше още да се работи — и Ансън . С полицейския началник щеше да се заеме лично. Ансън бе реагирал подигравателно: «Би ми било много интересно да узная какво има да каже Шерлок Холмс за един случай от реалния живот…» Добре тогава, Артър щеше да му предложи точно това; щеше да опише досегашните си разкрития, да ги прати на Ансън и да го помоли за коментар.

Докато сядаше на бюрото си, за да започне черновата, той за пръв път след смъртта на Туй изпита усещането, че всичко е както трябва. След депресията, вината и летаргията, след предизвикателството и призива към действие, най-сетне отново си бе на мястото — зад бюрото, с перо в ръката, бързащ да разкаже нова история и да накара хората да видят нещата по нов начин; а междувременно в Лондон го чакаше — вече не за дълго — жената, която занапред щеше да бъде негов пръв читател и пръв свидетел на всяко събитие от живота му. Чувстваше се изпълнен с енергия; думите кипяха в главата му; целта беше ясна. Започна с изречение, над което бе работил във влакове, хотели и таксита — едновременно драматично и декларативно: