Джулиан Барнс - Артър & Джордж

— Ако не греша, ти каза, че бил парси?

— Е, не съвсем. Баща му…

— В какво вярват парсите, Артър? Индуисти ли са?

— Не, зороастрийци.

Артър обожава подобни въпроси. Мисли си, че първичната женска тайнственост може да бъде насочвана и удържана на разстояние, ако му позволяват да обяснява разни неща. Той описва със спокойна самоувереност историческия произход на парсите, типичния им външен вид, шапките, либералното им отношение към жените, традицията да раждат на партера. Прескача церемонията за пречистване, тъй като тя включва обливане с кравешка урина; обяснява обаче важното място на астрологията в живота на парсите, след това се насочва към висините на науката и посмъртния интерес на лешоядите, когато Джийн внезапно вдига ръка да го прекъсне. Осъзнала е, че така няма да стигне доникъде. Историята на зороастризма не й помага да осъществи плавния преход, на който се е надявала. Освен това увъртането й се струва нечестно, противно на представата й за себе си.

— Артър, скъпи — прекъсва го тя. — Бих искала да поговорим за нещо.

Той изглежда изненадан и леко разтревожен. Макар винаги да е оценявал високо нейната прямота, в душата му все още се таи смътното подозрение, че когато една жена иска да поговори за нещо, то рядко носи на мъжа успокоение или предимство.

— Искам да ми обясниш връзката си със… спиритизъм ли го наричаш или спиритуализъм?

— Предпочитам думата «спиритизъм», но тя напоследък губи популярност. Мислех обаче, че темата ти е неприятна като цяло.

Всъщност мисли нещо повече: че тя се бои и отвращава от всичко, свързано с тази област — а следователно и от нейните привърженици.

— Артър, не може да ми е неприятно нещо, което те интересува.

Всъщност не е точно така. Тя само се надява, че не може да й е неприятно нещо, което го интересува.

И той започва да й обяснява връзката си — от експериментите за размяна на мисли с бъдещия архитект на Ъндършоу до разговорите в Бъкингамския дворец със сър Оливър Лодж. През цялото време подчертава научния произход и процедурите на медиумните изследвания. Грижливо подбира думите, старае се всичко да изглежда колкото се може по-почтено и безобидно. Не толкова думите, колкото тонът му започва да я успокоява.

— Артър, Лили наистина ми е разказвала това-онова за въртенето на масички, но аз винаги съм смятала, че противоречи на църковното учение. Не е ли ерес?

— Вярно, противоречи на църковните институции. Най-вече защото премахва необходимостта от посредник.

— Артър! Не е редно да се говори така за духовенството.

— Но погледнато исторически, те не са нищо друго. Посредници, глашатаи. Проповедници на истината в началото, но след това все по-често нейни потисници, цензори, политици. Катарите са били на прав път с идеята за пряк достъп до Бога, без препятствието на йерархичните кръгове. Естествено, Рим ги изтребил до крак.

— Значи твоите вярвания — ли да ги наричам? — те правят враг на моята църква?

А следователно, добавя мислено тя, на всички нейни привърженици. И по-специално на една от тях.

— Не, скъпа моя. И никога не бих се опитал да те разубеждавам да посещаваш своята църква. Но днес ние отиваме отвъд всички религии. Скоро — много скоро в исторически мащаб — те ще бъдат само спомен от миналото. Погледни го така. Нима от всички сфери на мисълта само религията не подлежи на прогрес? Не би ли било странно това? Завинаги ли трябва да се подчиняваме на една догма, наложена преди две хиляди години? Не виждат ли хората, че с развитието си човешкият мозък трябва да придобие по-широк кръгозор? Недоразвитият мозък създава недоразвит Бог, а кой би казал дали сме стигнали дори и средата на своето развитие?

Джийн мълчи. Мисли си, че догмата, наложена преди две хиляди години, е онази, на която трябва да се подчиняват; че мозъкът може и да се развива, да постига напредък във всевъзможни научни области, ала душата, божествената искра, е нещо съвсем отделно, вечно и неподвластно на еволюцията.

— Помниш ли как участвах в журито на конкурса «Силен мъж»? В Албърт Хол. Победителят се казваше Мъри. Последвах го, когато излезе в нощта. Носеше под мишница златна статуетка, беше най-силният мъж в Британия. И все пак се загуби в мъглата…

Не, метафората е погрешен подход. Метафорите са за официалните религии. Те заобикалят истината.

— Онова, което вършим, Джийн, е съвсем просто. Ние взимаме същината на великите религии, тоест живота на духа, и я правим по-видима, а следователно и по-разбираема.