Нина Георге - Любов в Бретан

Ала всичко това не ѝ беше нужно. Тя бе избрала този, който стоеше пред нея. Не искаше да се откаже от него. По-късно щяха да уточнят подробностите.

— Мариане живее — отвърна тя. — Така се казва това лице.

Щастие е, когато обичаме онова, от което се нуждаем, и когато се нуждаем от онова, което обичаме. И когато го получим, помисли си Ян.

— Ще се върнеш ли с мен в Кердрук? — попита той.

— Да — отговори просто Мариане.

Кердрук. Там беше всичко, което тя очакваше от живота.

И тогава, сякаш вече не издържаха да се гледат, без да се докосват, Ян и Мариане се прегърнаха с такава сила, че си удариха главите, когато се целунаха. Двамата се засмяха и отново се целунаха. Притиснаха се един до друг и се смяха, докато цялата изложбена зала се напълни със смях.

Това е само легенда, казват. La nuit de samhain „Нощта на съмхайн“. Краят на лятото, началото на черните месеци. Нощта, когато предците и живите се събират, когато времето и пространството се припокриват и в продължение на дванайсет безименни часа не правим разлика между минало, настояще и бъдеще.

През тази нощ другият свят излиза от мъглата и ни връща мъртвите за една нощ. А ние ги молим да попитат боговете, демоните и феите каква ще е съдбата ни.

Да, човешкото може да се срещне със стихиите, а героите — с мразещите, но е по-добре човек да остане при своите и на светло — само някои души имат сили да преживеят сблъсъка между обединяващите се светове. Който се заблуди по тъмните улици или не намери водните порти към другия свят, ще срещне духове, които само друиди и жрици могат да победят; който се осмели да излезе, ще премине в царството на мъртвите и трябва да остане там цяла година. Върне ли се, вече никой няма да го вижда.

Въпреки това през тази нощ Мариане отиде на морския бряг, за да се срещне със своите мъртви.

Напусна сама празника, организиран в чест на мъртвите вечерта на 31 октомври. Но той не беше само за да почетат мъртвите — Мариане и Женевиев подготвиха празненство в чест на жените. Както се твърдеше в древните келтски и бретонски легенди: любовта на жените премахва всички граници, отива отвъд смъртта и времето.

В знак на благодарност към жените от този и от другия свят запалиха снопчета жито, помълчаха минута над тях, после ги покриха и угасиха. Това беше знак, че лятото е свършило и започва нов цикъл. На масите сложиха по един прибор в повече, един стол остана празен. Това беше мястото за близките от другия свят, които бяха поканени на трапезата. За минута угасиха всички светлини, за да дадат възможност на мъртвите да се качат в лодките си и да потеглят към света на живите. Свещи по прозорците им сочеха пътя.

Всеки от празнуващите бе помолен да се оправдае за извършени забранени дела и да прости на другите за техните грешки. Всеки бе съставил списък какво иска да преживее до съмхайн през следващата година.

Този списък също беше идея на Мариане.

На тръгване Мариане даде знак на Ян, че не е нужно да я чака през тази нощ, когато двата свята се сливаха за малко.

Ян. Имаше нощи със и без него.

Имаше дни, изпълнени с музика, и дни, изпълнени с тъга, когато отнесоха пепелта на Сидони при камъните и я погребаха между тях. Имаше часове, изпълнени с чудеса, когато Симон и Грете обикаляха фабриките за калвадос в Нормандия и се върнаха като двойка. Когато Пол и Розен за втори път си казаха да в гражданското, Мариане за първи път чу къде се е родил Пол — във Франкфурт. Той беше германец, но искаше да забрави произхода си. При постъпването си в легиона беше отърсил от себе си всичко, което не искаше да бъде: син на офицер от СС. Това беше тайната, хвърлила сянка върху живота му. Двамата с Мариане никога не си говореха на немски — такава беше неговата воля, а тя уважаваше волята, откакто тя самата я притежаваше. Имаше минути, изпълнени с щастие, когато Жанреми и Лорин започнаха да питат какво име да дадат на бъдещото си бебе. Имаше и секунди, изпълнени с благодарност, когато Мариане се взираше от стаята си към обагрената в розово и оранжево Авен, където се отразяваха слънцето и небето.

Имаше ги и понеделниците на пристанището в Кердрук, когато Мариане беше сред приятели, обичани приятели; разговаряха за богове и богини, за света, за малките и големите мечти.

А сега седеше на морския бряг, в нощта на всички нощи. Бе поставила до себе си сгъваемо столче, в случай, че някой от мъртвите пожелае да седне. Ако дойдат…

Те бяха идвали при нея през всяка от изминалите години. Затворила очи, Мариане засвири песен за мъртвите, за жените и за морето. Песента нямаше заглавие, пръстите ѝ сами следваха мелодията.