Нина Георге - Любов в Бретан

Мариане се разтрепери. Утре беше 1 септември.

Никой няма да му попречи да извърши онова, което си е наумил. В последния августовски ден Жанреми решително обяви, че затваря кухнята. На 1 септември, и без това нямаше да дойде никой. Нито един от постоянните гости. Пол, Симон, Мари-Клод, Колет — всички отсъстваха. Дори Женевиев замина. Много добре, че ги няма!

Той ще се справи сам.

Сега ще приключи с другата част от живота си. Жанреми извади едно от писмата до Лорин от плика и го прочете.

Любов моя, сърце мое, слънце мое, светлина моя! Знаеш ли, че си първата ми любов? Така се чувствам, точно така. Не подозирах нищо, дойде ми като гръм от ясно небе. Копнежът, който изгаря дупки в душата ми, когато не си наблизо. Облекчението, когато ме поглеждаш, желанието да ти дам всичко, което съм. Да ти дам сърцето си, надеждите си. Готов съм да ти дам даже ръцете и очите си. Искам да ти връча бъдещето и миналото си , защото само в твоите ръце ще станат ценни. Лорин! Изричам твоето име. За мен то означава любов.

Жанреми сгъна писмото като корабче и го сложи редом с другите хартиени корабчета, които вече беше сгънал от другите писма. Грабна следващото.

Цвете мое, колко си вълнуваща и елегантна, колкo си чиста и нежна. Щастлив съм, че те познавах, така ще умра спокойно. Обичам те, затова животът ми не е безсмислен и празен, все едно дали ти ме обичаш, или не. Да, ти си свободна да приемеш или да отхвърлиш любовта ми. Това няма да промени нищо, аз ще изляза пред смъртта и ще ѝ кажа: какво като ще умра? Аз познавах Лорин. Виждах я да ходи, да се смее, да танцува, чувах гласа ѝ.

Сгъна това писмо особено грижливо.

То беше последното от 73 любовни писма до Лорин. 73 бели корабчета и 73 цветя лежаха на пода около него. Хвърли в Авен първото цвете — суха роза, която се трошеше.

Когато пусна в реката първото от любовните писма, написани до Лорин, към главата му полетя обувка.

— Това е кражба! — извика Лорин. Стоеше само на метри от кея, до нея Падриг. Жанреми изпита дива ревност. — Тези писма са до мен, нали? Падриг ми ги показа! Ти никога не ми ги даде!

Лорин събу втората обувка и я хвърли по главата на Жанреми. Той се наведе и обувката удари Макс по опашката. Котаракът изфуча и се премести малко настрана. Седна обидено и продължи да се облизва.

— Тези писма ми принадлежат! Писмата са предназначени за адресата!

— Едва когато ги изпратим — отговори сърдито Жанреми. — Ето, аз ги изпращам.

— Ах, ти… глупак такъв! — Лорин гневно тропна с краче.

Защо си крещяха един на друг? Защо Лорин бе събула обувките си? Сега измъкна и тениската през главата.

Жанреми спря да диша. Тя беше невероятно красива. Кожата ѝ. Тънката талия. Нежният корем. Бедрата, които се измъкваха от джинсите.

— Какво правиш?

— Отивам да си взема писмото! Няма да изгубя нито дума от теб!

Лорин хвърли сутиена, а после и белите бикини. Русите кичурчета между бедрата ѝ засияха златни, краката ѝ бяха като на танцьорка. Тя е най-красивото момиче на света, помисли си Жанреми, най-смелото, най-благородното, най-доброто от всички.

Лорин се приготви да скочи от кея, за да спаси първото от любовните писма. Бе забравила, че смяташе да направи една крачка към Жанреми, само една — сега беше готова за истински скок.

Жанреми скочи и се втурна да я спре.

— Не! — изкрещя той. — Аз го знам наизуст!

Корабчето бе стигнало до средата на реката. Въртеше се все по-бързо. Течението го подхвана.

Очите на Лорин се напълниха със сълзи.

— То е първото, Жанреми. Първото писмо е най-важно.

Ще ти напиша още безброй писма , помисли си той. Стотици, хиляди, ще ти пиша година след година, ще напълниш цяла библиотека с моите думи. Ще изхвърля солта от кухнята, защото винаги ще бъда влюбен в теб, и когато сме вече мъж и жена, баща и майка, дядо и баба.

Ала не изрече тези думи.

Значи, тя си искаше писмото? Добре, ще го получи. Жанреми свали обувките си, хвърли ризата и скочи. Докато плуваше към средата на реката и течението го подхвърляше насам-натам, той повтаряше първото любовно писмо дума по дума, изречение по изречение.

Жанреми плуваше и често-често вдигаше глава, за да не изгуби хартиеното корабче от поглед. Раменете му се напрегнаха до болка, водата ставаше все по-студена, почти не усещаше пръстите на краката си, ала продължаваше да плува възможно най-бързо. Беше готов да плува след любовното писмо чак до морето и да потъне в сините вълни.