Нина Георге - Любов в Бретан

Речните феи явно се забавляваха с плувеца, който гонеше собствените си думи. Те накараха корабчето да танцува, запращаха насреща му малки вълни, от които Жанреми кашляше, и изнамираха все нови и нови игри.

Хартиеното корабче се насочи към един страничен ръкав на Авен. Жанреми усещаше как силите му отслабват. Всяко мускулче го молеше да спре, да се откаже, просто да легне по гръб и да се остави на течението. Очите му се напълниха със сълзи на ярост и безсилие.

Нимуе, господарката на морето, се съжали над бедния Жанреми и изпрати корабчето към него.

Най-сетне го хвана!

Жанреми се обърна към Лорин, която го чакаше на кея. Едва сега разбра колко много се е отдалечил. Сега трябваше да се върне при нея срещу течението. Изчака дишането му да се успокои, стисна писмото между зъбите си и заплува към Авен.

Когато най-сетне се изкачи по стълбичката на кея, Лорин измъкна писмото от устата му и се наведе, гола, както си беше, към задъхания плувец.

Взе лицето му между двете си ръце, приглади назад мократа черна коса и го притисна до гърдите си, за да го стопли.

— Жанреми… — шепнеха устните ѝ.

Целуна го с безкрайна нежност.

Жанреми за малко да падне обратно във водата, толкова силно го разтърси целувката на любимата му. А непосредствената ѝ близост, кожата ѝ, ароматът ѝ, лицето ѝ, усмивката…

Тя отстъпи назад и внимателно разгъна мокрото корабче.

Лорин,

Ти си всичко за мен. Моето утре, моят смях. Ти си моят страх и моят кураж. Ти си моите сънища и моят ден. Ти си моята нощ и моят дъх, ти ме научи на всичко. Умолявам те да ми позволиш да те обичам. Не искам нищо друго, освен да живея с теб.

Лорин чете дълго с тиха радост, докато всяка дума се запечата в сърцето ѝ.

Вдигна глава и кимна с достойнство.

— Да.

Да. Най-прекрасната дума на света.

Любов ли? Какво имаш предвид?

— Човекът на изкуството трябва да обича, за да е добър.

— Глупости! Човекът на изкуството трябва да е свободен, иначе няма да прави истинско изкуство. Свободен от любов и омраза, свободен от всякакви емоции…

Пол вървеше подръка с Розен към галерията. Кимна леко към двамата мъже, покрай които бяха минали, и пошепна в ухото ѝ:

— Двама от най-известните художествени критици на Париж. Какво ще кажеш?

— Те сигурно ходят по всички изложби, Пол — отвърна с усмивка тя.

— Хайде да слезем в мазето — предложи дрезгаво той и плъзна ръка по дупето ѝ.

Дошлите от Кердрук вече не знаеха на кого точно беше хрумнала идеята да се възползват от изложбата на Жан Гаме, за да дойдат за малко в Париж. Първоначално Ян искаше да се откаже от изложбата, искаше даже да изгори картините, да ги разкъса, да ги хвърли в морето. Колет успя да му ги отнеме и ги прибра в пломбиран контейнер. Знаеше, че много художници изпитват подобни чувства преди близката изложба — страхуват, се, че някой ще им отнеме картините, а с тях всички онези мисли и чувства, които са вложили в платната. Страхуват се, че някой ще им открадне душата.

Колет бе избрала 1 септември много удачно: началото на rentree. Парижани се бяха завърнали в столицата и имаха спешна нужда да забравят провинцията, да се потопят в културния живот на своя град, за да заживеят отново като граждани.

Паскал разглеждаше картините с израз на учудено дете. Емил седеше в нишата на висок прозорец с изглед към улица „Лепик“.

Хванал за ръка Грете, Симон отиде при него.

— Странно е да я видим тук, въпреки че я няма — рече рибарят.

— Тя е тук — отвърна тихо Емил, обърна се и направи широк жест, който обхвана Пол и Розен, мадам Женевиев и Ален, Колет и Мари-Клод, която беше доста шумна — очевидно се стараеше да прикрие нервността си и странното усещане да е новоизпечена баба.

Всички те вървяха бавно покрай картините, изобразяващи Мариане, и сякаш се опитваха да запомнят всеки детайл. Почти всички посетители спираха задълго пред картината, която я показваше на сцената, в синя рокля, обградена от меко сияние. „Жената, която свиреше на луната“ — така се казваше картината.

— Виж ги само. Тя е в сърцата им. В усмивките им. Гледат я и мислят за нея. А неговото сърце е пълно с нея.

Двамата мъже погледнаха към Ян Гаме, който се взираше в един портрет на Мариане. Тя бе застанала до прозореца на стаята с мидите. Червеният белег на гърдите ѝ, пламтящото небе зад нея, морето на заден план, очите ѝ — картината се състоеше от безброй червени тонове, само в очите на Мариане синееше и се вълнуваше морето. Ян бе нарекъл тази картина „Любовта на Мариан“.