Нина Георге - Любов в Бретан

— Какво има у тази жена? — запита се на глас Симон.

— Напомня ти за мечтите ти, ако още имаш такива — обясни спокойно Емил.

Рибарят кимна.

— Виж посетителите. Явно всички си спомнят, че още имат мечти.

Колет развеждаше важните посетители из залата. Върху няколко картини вече бяха залепени жълти листчета — знак, че са запазени и след края на изложбата ще бъдат продадени.

Парижани се стичаха в галерията на Колет. Много от тях помнеха галеристката и се радваха да я видят отново. Колет, много слаба, много бледа, цялата в черно, ги посрещаше с мека усмивка. Любовта към Сидони бе омекотила характера ѝ, но тъгата от смъртта ѝ правеше движенията ѝ малко тромави, сякаш без спътницата си вече не усещаше границите на тялото си.

Мъж в костюм от туид и дипломатическо куфарче в ръка отиде право при Ян и го изтръгна от мечтанията му. Двамата застанаха пред „Любовта на Мариан“. Мъжът посочи белега, предаден от Ян много точно и подробно, пламтящ като огън. Ян вдигна рамене, а Емил се опря на Симон и го помоли да отидат да чуят какво говори непознатият мъж.

— Генетично-генеалогичните изследвания показват, че пигментни смущения с тази отчетлива форма сочат принадлежност към потомците на келтските друиди, така че…

Ян обаче не слушаше събеседника си, който развълнувано описваше какво според неговите скромни знания означава формата на белега върху гърдите на Мариане: спомен от онзи народ, който по времето на крал Артур е дал на света магьосници и рицари, друиди и лечители.

Жан зърна жена в червена рокля, която тъкмо бе влязла в галерия „Рохан“ и сваляше модните си слънчеви очила. На лицето ѝ се изписа безкрайно учудване. Погледът ѝ бавно обходи изложените картини: 27 маслени картини, 18 рисунки с туш и 30 акварела. На всички беше изобразена една и съща жена.

— Мариан!

Мариане не чу вика на Ален. Виждаше само себе си. Никога не си беше представяла, че може да изглежда така.

Докато вървеше през града към галерия „Рохан“, сърцето ѝ биеше лудо и тя цялата трепереше от страх. Нищо, че беше облечена в червена рокля с дълбоко деколте. Роклята от червена коприна в топъл тон ѝ стигаше до коленете. Беше я открила в малко шивашко ателие — клиентката не минала да си я вземе и шивачката я изложила на прашната витрина.

Мариане благодари на непознатата жена, че не е имала смелост да се покаже в такава рокля, а я е оставила за нея.

Никола от рецепцията на пансион „Бабет“, който ѝ бе намерил адреса на галерия „Рохан“, излезе на улицата, за да я види по-добре под светлината на залязващото слънце.

— Възхитителна гледка — изкоментира той.

Най-сетне Мариане застана пред картините, за да се види такава, каквато я виждаше Ян.

Видя Мариане, вдигнала лице към изгряващото слънце. Мариане, която спи дълбоко. Мариане, която тъкмо се е целувала и се усмихва в блажена самозабрава. Жена, която свири на акордеон на морския бряг. Гола Мариане.

Видя се през очите на мъжа, който я обичаше.

Мариане откри, че е красива. Излъчваше красотата на обичана жена. Душата ѝ бе преобразена. Разбра, че притежава 18, не, 19 лица: тъга и снизходителност, нежност и гордост, сън и музика. А на една картина откри за какво е мислела в момента: за задънена улица. В погледа ѝ имаше безгранична мъка, очите ѝ бяха угаснали, от двете страни на бледата уста се бяха вдълбали грозни бръчки.

Хората в галерията учтиво ѝ направиха място, но Мариане не забелязваше никого. Минаваше от картина към картина и скоро в залата се разнесе шепот.

— Вижте, това не е ли… Точно така изглежда… Дали са двойка?

Най-сетне застана пред картината „Любовта на Мариан“. Лицето от платното ѝ показа каква е, когато обича. То ѝ даде да разбере, че притежава вътрешна сила, че е способна да следва мечтите си, че има воля да живее. Това лице беше есенцията на нейната същност.

То изразяваше свобода и чувственост. То пламтеше.

Мариане обичаше Ян, както обичаше морето.

Ян застана зад нея и тя го усети, без да се обърне. Нямаше защо да го пита дали я иска обратно — картините бяха отговорили на този ненужен въпрос с изразителната си сила.

— Значи, такава ме виждаш? — попита нежно тя.

— Ти си такава — отговори художникът. — В душата ти се преливат всички цветове.

Мариане се обърна към Ян.

— Днес си с ново лице. Как да го нарека? — попита учудено той.

Мариане го гледаше в самозабрава. Вече знаеше със сигурност, че двамата ще изживеят заедно дните, които им остават, ще ги живеят пълноценно и с радост. Никога вече нямаше да се лиши от това чувство. Пред нея се разкри цяло море от възможности и решението да остане с този мъж беше едно от най-лесните. Да, би могла да тръгне по света и да обича други мъже, различни от него, усмихнати или сериозни, с очи като звезди или планински езера. Би могла да отиде чак в другия край на света, да срещне други приятели, да спи в друга стая, край друга река — навярно и там щеше да срещне котка, с която да се сприятели.