Нина Георге - Любов в Бретан

Опита се да притегли Мариане към себе си, да зарови пръсти в косата ѝ. Тя се отдръпна.

— Аз живях твоя живот, Лотар. Не моя. Половината вина е твоя, другата половина — моя. Аз бях твърде нерешителна, ти не искаше да си разваляш удобството. Това не е любов.

Той сведе глава.

— А ако аз… ако от днес нататък аз заживея твоя живот? Така, както ти искаш?

Той не разбира. Никой не бива да води живота на другия. Аз не и той не.

— Ще си имаш стая. Ще свириш на акордеон. Ако се пенсионирам преждевременно, всичко ще се промени. Ще прекарваме почивката си в Кердрук, ако искаш.

Почивка в Кердрук. Лотар пенсионер. Живот в Целе.

Таксито спря.

— Там отпред двама се удариха — съобщи мрачно шофьорът.

Мариане забеляза, че са спрели точно на Пон Ньоф. Почти на височината на стената, откъдето тя беше скочила в Сена с намерението да сложи край на живота си.

Лотар ли ѝ замириса така силно на мокри камъни?

Мариане откопча колана, отвори вратата и слезе.

— Къде отиваш? — попита разтревожено Лотар. — Мариане!

Тя се запъти към мястото, където бе потърсила край и бе намерила начало. Ако двама шофьори случайно не си бяха ударили автомобилите, щеше да мине покрай това място, без да го забележи.

Толкова случаен ли беше животът във възможностите си? Или важното беше да ги проумееш? С яснота, която изпълни сърцето ѝ и се вля в духа ѝ, Мариане осъзна: само един или два часа имат значение. Часът на собственото решение. Часът на свободата.

Мариане се почувства напълно спокойна.

Вече разбираше гнева на галеристката, която я бе изпратила със силни думи: Колет бе обявила за умряла жената, която искаш да си даде шанс за нов живот. Тази жена бе капитулирала.

Мариане се обърна към Лотар, който продължаваше да седи на задната седалка и да я наблюдава недоверчиво през прозореца.

Не знам защо ние, жените, вярваме, че като се откажем от копнежите си, ставаме по-достойни за любовта на мъжете. Какво си въобразяваме? Че онази, която се отказва от желанието си, заслужава повече любов от онези, които следват мечтите си?

— Мариане! Време е да продължим!

Най-сетне Мариане разбра какво се е случило с нея.

Точно това си мислех. Колкото повече страдах, толкова по-щастлива бях. От колкото повече се лишавах, толкова по-силно се надявах Лотар да ми даде онова, от което се нуждаех. Вярвах, че като не искам нищо, като не обвинявам, като не претендирам за собствена стая и за собствени пари, като не провокирам спорове, ще се случи чудо. Че той ще каже: „О, ти се лиши от толкова много неща! Колко много те обичам, защото се жертваш за мен!“.

Спрелите коли се раздвижиха.

Аз съм била луда. Толкова се гордеех със способността си да страдам, че пожелах да стана перфектна в страданието. Колкото повече обиди приемах, без да се оплаквам, толкова повече любов се надявах да получа… някога, в бъдещето. А най-големият отказ, отказът от живота, щеше да ми осигури безсмъртната му любов.

Мариане се засмя.

— За щастие, нямахме уговорка страданието да бъде изплатено с любов — почти извика тя. Няколко минувачи спряха и я зяпнаха. — И вие сте правили същите глупости! — извика им тя.

Човек не може да си спечели любов със страдание.

От очите ѝ потекоха сълзи. Пламенно се надяваше, че поколенията жени след нея ще се справят по-добре. Защото ще ги възпитават жени, които не приравняват лишенията с любовта.

— Мариане! Хайде да си отидем вкъщи!

Най-сетне Лотар бе слязъл от колата.

Никога преди не бе чувала тази несигурност в гласа му. Той я умоляваше. Беше склонен да пренебрегне собствените си желания. Много искаше да му извика: „Не се дръж така! Който се снишава, не получава любов, а презрение!“.

Никой не е благодарен, когато друг се лишава от своя живот заради него. Такава е жестокостта на човешката раса.

Мариане отиде до таксито, отвори багажника, извади куфара си и акордеона.

— Мариане! Къде отиваш?

— Не знам — отвърна тя и затвори багажника.

Знаеше само, че иска от живота повече, отколкото беше искала от Лотар.

Той посегна към ръката ѝ.

— Мариане! Не ме напускай! Моля те, не си отивай! Добре, ще говоря с теб. Мариане, ако сега си отидеш, никога няма да се върнеш вкъщи!

Гласът му се пречупи.

Мариане отблъсна ръката му.

— Ти не си моят дом, Лотар Месман.

Вдигна куфара си и акордеона и тръгна по моста. Някъде на този свят я очакваше дом. От очите ѝ течаха сълзи — плачеше за любовта, която вече не изпитваше към Лотар. И за любовта, от която сама се беше лишила.