Нина Георге - Любов в Бретан

— Вярвам ти, разбира се.

— Лотар!

— Какво?

— Знаеш ли какво е клитор?

Лицето му стана тъмночервено.

— Моля те!

— Значи знаеш?

Той кимна смутено и се огледа дали някой не ги слуша.

— Защо никога не се занимаваше с моя?

— Явно любовникът ти е по-добър.

— Трябва ли сега да ти напомня за Сибиле?

— Говорихме за Сибиле. Това приключи.

— Разговорът за Сибиле не продължи и пет минути. После ти не искаше да споменавам дори името ѝ.

— Защото това свърши! Аз искам само теб!

— Трябва да започнем да си говорим, Лотар. Да си говорим истински.

— Понякога говоренето унищожава чувствата. Времето лекува всички рани, това е най-доброто.

— Ние с теб нямаме много време, Лотар. Най-много двайсет години, ако сме здрави.

— Винаги си толкова драматична!

Мариане въздъхна дълбоко.

— Забрави това за клитора. Но ще ти кажа какво още искам. Искам да работя. Искам да си имам своя стая. Искам да свиря на акордеон.

— Къде е проблемът? Ще правиш, каквото искаш.

— Всички тези неща бяха проблем за теб.

— О, само си въобразяваш!

Мариане се стъписа. Възможно ли беше да е истина? Възможно ли беше мъжът от спомените ѝ да е по-лош, отколкото в действителност? Дали пък тя не беше измислила всички тези ужасни неща, за да го мрази по-лесно? Загледа се несигурно навън. Преди около час бяха минали Рен. Скоро щяха да слязат на гара Монпарнас.

— Кажи ми нещо мило — помоли тя.

Лотар недоволно затвори списанието.

— Мариане! Дойдох във Франция, за да те помоля да се върнеш с мен и отново да станем мъж и жена! Нима това не е достатъчно мило? Искам отново да живея с теб! Какво повече да направя?

Да си романтичен. Да ми показваш любовта си. Да си нежен. Да се интересуваш от мен. Да си щастлив, че ме виждаш. Да ме гледаш, сякаш съм най-важният човек за теб. Да ме желаеш. Да ме уважаваш. Да ми вярваш. Да си на моя страна. Да хвърлиш това глупаво списание и да говориш с мен!

— Аз те обичам — каза Лотар. — Това ли искаше да чуеш?

— Това ли искаше да кажеш?

— Мариане, аз ей сега ще сляза. Ако всички жени правят като теб, ако постоянно питат мъжете си какво искат да кажат…

— Не всички жени го правят.

— Да, за щастие! Иначе нашето общество няма да оцелее! Човек трябва да вижда голямото цяло, не само себе си. Така разсъждават възрастните хора.

— Човек трябва да вижда винаги отделния човек. Всеки е отделна личност, всеки има свои, уникални основания да живее. Всеки отделен човек е важен. Така разсъждават възрастните.

Мариане водеше този безмълвен диалог със себе си. Сега беше сигурна, че спомените ѝ за Лотар не са я излъгали.

Навярно трябваше да започне да прави за него всичко онова, което тя желаеше от него. Да бъде по-женствена, по-изкусителна, по-самоуверена, по-интересна…

О, господи, престани, прилошава ми!

Гласът в главата ѝ крещеше. Дали не беше на Колет?

— Да, това исках да чуя — отговори Мариане след известно време.

Усети как Лотар сложи ръка върху нейната.

— Да си купим нови пръстени — предложи той и погали пръстите ѝ. — Иначе хората ще започнат да говорят… — промърмори недоволно и Мариане нервно издърпа ръката си.

Париж, Монпарнас. Пред щандовете се тълпяха хора. Когато Мариане мина покрай щанд за обувки, продавачът вдигна глава.

— Скъпа госпожо, изглеждате очарователно!

— Благодаря. Продавате ли обувки, които да ме отнесат на мястото, което желая?

— Ама разбира се! — Мъжът извади чифт червени обувки на бели точки. — Сигурно искате да срещнете там любовта?

Продавачът намигна на Лотар, който ги наблюдаваше подозрително.

Да. Това искам.

Мариане се запъти с бързи крачки към най-близкото такси.

— Да вземем автобуса до центъра, така ще ни излезе по-евтино — предложи Лотар.

— Аз съм на шейсет години и нямам настроение да се возя в автобуса — отговори Мариане.

Щом таксито потегли, Лотар отново улови ръката ѝ.

— Прости ми — пошепна той и притисна скованите ѝ от ужас пръсти до гладко избръснатата си буза. Въздъхна и затвори очи.

Мариане не знаеше какво да направи.

Лотар целуна дланта ѝ.

— Прости ми — помоли пламенно той. — Прости ми, Мариане, че не те обичах така, както имаш нужда.

Отново притисна ръката ѝ върху бузата си и я задвижи, сякаш искаше милувка.

Откакто Лотар дойде при мен в Кердрук, не съм го прегърнала и целунала нито веднъж, сети се Мариане. Нямаше никакво желание да го стори.

— Не може ли да се научим да се обичаме, както трябва? — попита Лотар. Умолително.