Нина Георге - Любов в Бретан

Камъчето на Сидони почиваше между тежките гърди на Клодин, съвсем близо до лицето на бебето. То беше първото, което Анна-Мари видя, когато отвори очички.

В Розбрас една млада жена все още стоеше на каменната стена.

Чувстваше се сама, но не и самотна. Лорин бе прозряла, че никога няма да е самотна, докато е способна да направи поне една крачка. Ала си спестяваше тази крачка, за да открие към кого трябва да се запъти. Животът често решаваше вместо нея, но не ѝ отнемаше възможността да се движи.

След време Падриг спря пежото си точно зад нея и видя, че тя продължава да гледа през реката към Кердрук. Качи я в колата и я отведе на място, пълно с неизпратени цветя и писма.

Бурята роди сияен ден.

Когато след няколко часа сън Мариане застана до прозореца и го отвори, за да пусне в стаята августовското слънце, тя видя как долу на кея Женевиев, Ален, Жанреми и монахините нареждат закуската на дълга маса, застлана с бели покривки. Женевиев и Ален се дразнеха като весели деца и постоянно се докосваха, сякаш искаха да се уверят, че другият не е само сън.

Останалите да нощуват гости на празника излязоха от хотела, за да седнат за обща закуска.

В наситено зелените корони на дърветата пееха птици, лек бриз носеше аромата на морето, белите лодки се поклащаха върху блещукащите води на Авен. Отец Балак се появи с голяма кошница багети. На терасата под червения сенник, който ги пазеше от предобедното слънце, седяха Емил и Паскал Гоашон, ръка за ръка, в краката им Мадам Помпадур и Мерлин. До тях се бе настанил Пол, който тъкмо бе потопил парче кроасан в чашата с червено вино и го поднасяше към устните на Розен. Откъм Атлантика се приближаваше „Гуен II“. Когато лодката наближи кея, Мариане видя на палубата Симон и до него жена с матроска шапчица и пуловер на сини и бели райета: Грете. Макс се бе излегнал на седалката на веспата и се припичаше на слънце. Нямаше го само Ян.

И Сидони. Никога вече.

Мариане закри очи. Другите още не знаеха. Не знаеха, че в Кердрук никога вече няма да има пенсионерски обяд в понеделник заедно със Сидони.

Когато свали ръце от очите си, Мариане видя, че Женевиев ѝ маха. Ален застана до нея и притисна своята Геновева до гърдите си.

Женевиев посочи свободния стол в средата на дългата маса; другите вече бяха насядали. Монахините. Пенсионерите от Кердрук. Влюбеният готвач. Грете. Туристите, които бяха убедени, че за тях вече няма да има лятна почивка без това пристанище. Липсваха само най-красивото момиче в селото, Ян и фризьорката Мари-Клод. И Мариане. Женевиев отново посочи стола и ѝ даде знак най-сетне да слезе.

Това ли е моето място?

На масата се бяха събрали десетки прекрасни хора.

Почука се. Влезе Лотар и застана зад нея.

— Мариане… — започна той. — Искам да те помоля за прошка. Дай ми още един шанс, моля те. Или… предпочиташ да останеш тук?

Мариане погледна надолу към кея. Който и да трябваше да седне на приготвения стол сред тези необикновени, достойни за любов хора — това не беше тя. Не и Мариане Ланц, омъжена Месман, от Целе. Жената, която събираше списания от контейнерите за стара хартия и ядеше храни с изтекъл срок на годност. Жената, която не бе постигнала нищо. Само се представяше за друга.

Само си въобразяваше, че е нещо особено; обаче не беше по-различна, отколкото през изминалите шейсет години.

Лотар беше нейният живот. Той бе дошъл, за да ѝ напомни коя е тя в действителност, откъде идва и каква ще е винаги, все едно как се гримира или на какви сцени излиза. Всичко това тук беше само едно представление.

Тя получи своята порцийка щастие. За повече не беше достойна. Не бе определена за тази страна и за мъжа с морските очи. За нея нямаше място сред прекрасните хора долу, много по-добри и по-умни от нея.

— Идвайте, иначе няма да започнем и ще умрем от глад! — извика ѝ Ален.

Трепереща, Мариане среса косата си, облече бяла рокля, изплакна си устата и се ощипа по бузите, вместо да сложи руж и червило, както с удоволствие правеше през последните седмици. Чуждата жена, която я погледна от огледалото, не се усмихна. Тя беше сива и очите ѝ бяха празни.

— Аз не съм ти. А ти си мъртва — промълви Мариане.

Живях само докато ти искаше, сякаш ѝ каза непознатата, която смяташе за себе си.

Лотар застана зад нея и погледна огледалния ѝ образ в очите.

— Обичам те. Омъжи се за мен отново.

Когато наближиха масата, Жанреми се изправи и вдигна чаша.

— Пия за Мариан. Тя може да свири на акордеон, да изражда деца на масата в кухнята и да оправя пресолената супа.