Нина Георге - Любов в Бретан

Ръка в черна кожена ръкавица я хвана за рамото. Колет! Двете жени се прегърнаха силно. Мариане потърси с поглед зад Колет.

— Сидони вече не е тук — обясни тихо галеристката. — Знае, че тази нощ ще срещне Анку, и ме отпрати. Каза ми да празнувам живота.

Светът спря да се движи. Сърцето на Мариане се сви от болка.

— Какво да правя? — попита безпомощно Колет.

Клодин, дъщерята на Мари-Клод, се мушна между тях, без да помисли, че пречи.

— Кажете ми дали ще родя момче — поиска тя от Мариане. — Мама каза, че умеете тези неща. — И енергично сложи ръката на Мариане върху издутия си корем.

— Ще имате момиче — отговори Мариане с глас, който излизаше сякаш от гроб.

Мариане отблъскваше ръцете, които искаха да я спрат по пътя към хотела, на кея, при колата; ръцете на Ян, на Лотар, на монахините. Гостите на fest-noz искаха да ѝ благодарят и се питаха защо сините ѝ очи са угаснали и защо тя не говори, а бърза някъде в нощта.

Докато колата хвърчеше по тесния път, Колет се опита да възрази: били длъжни да приемат последната воля на Сидони.

Без да погледне Колет, Мариане обясни задъхано:

— Четиресет и трима души са умрели пред очите ми. Никой от тях не искаше да бъде сам.

Намериха Сидони в ателието. Стискаше в шепа камъче, донесено от Малта, от храм, по-стар от пирамидите. Дишаше трудно, но не затваряше очи. Погледът ѝ се впиваше в лицето на Колет. Виждаше очите и устата ѝ. Виждаше душата ѝ.

— Благодаря ви — пошепна Сидони. — Благодаря, че не ме послушахте.

Колет носеше лицето, което Сидони искаше да види през последния си ден. Открай време. Още от деня, когато я видя за първи път. Колет се върна при нея, когато Сидони ѝ каза да си отиде.

— Целият живот е умиране. Още от първото поемане на дъх тръгваме към смъртта… — обясни Сидони с глас, който идваше много отдалеч.

Мариане улови свободната ѝ ръка. Студените потоци, които потекоха към раменете, тила и сърцето, не я уплашиха. Вече ги познаваше.

Това беше ледената река на смъртта. Тя смразяваше течностите в тялото и гонеше вътрешната човешка топлина. Унищожаваше личността.

Устните на Сидони потрепнаха в усмивка.

— Камъните — пошепна тя на Колет с угасващ глас. — Пеят…

Колет не издържа. Разплака се и посегна към ръката на Сидони. Приятелката ѝ обаче се освободи и отново стисна камъчето. Тогава Колет положи ръка върху стиснатия юмрук на Сидони. Трите жени изминаха заедно последната част от пътя до границата. Оттам нататък Сидони трябваше да върви сама, както всички преди и след нея.

Мариане и Колет се вслушваха в отслабващото дишане на Сидони.

Накрая, вече в мъглите на другия свят, тя прошепна учудено името на мъжа си:

— Ерве?

На лицето ѝ изгря щастлива усмивка, сякаш беше хвърлила поглед във вечността; видяното там прогони страха.

Ледените тръпки под ръката на Мариане, там, където държеше Сидони, внезапно прекъснаха. Камъчето от Малта се изтърколи на пода.

Сидони си отиде.

В четири сутринта Мариане излезе от къщата на Сидони сама и се запъти пеша обратно към Кердрук. Мръзнеше в синята рокля без ръкави. Стискаше в шепа камъчето на Сидони.

Вървеше право към черния хоризонт. По небето се стрелкаха светкавици, но гръмотевиците не ги следваха. Долиташе само далечно бучене. Над земята тегнеше призрачна тишина, безмълвните светкавици огряваха тихите поляни, сивите пътища и къщите. Никъде не се виждаше запалена лампа. Само над пристанището на Кердрук се носеше червено сияние.

Човек не може да каже на любовта: Ела и остани завинаги.

Може само да я поздрави, когато дойде, както поздравява лятото или есента. А щом времето ѝ свърши, тя ще си отиде.

Светкавиците зачестиха.

Небето пламтеше.

Като живота.

Той идва, а когато настъпи времето, си отива.

Като щастието. Всичко с времето си.

Мариане бе получила, каквото ѝ беше отредено. То трябваше да ѝ стигне.

Опита се да си представи в чии прегръдки би могла да намери спокойствие и уют, ала установи, че вече не можеше.

При Лотар или при Ян?

Лотар я гледаше така, както тя се надяваше от години. Той ѝ беше съпруг!

Ян, о, Ян, какво да сторя?

Почти бе стигнала до първите къщи на Кердрук, когато от едно дърво се откъсна малка сянка, скочи на пътя и я погледна. Котаракът. Чакаше я. Макс! Какво хубаво име му бе избрала. Отри се в краката ѝ, ала когато поиска да го вдигне, се изплъзна и тръгна на няколко крачки пред нея. Обръщаше се, поглеждаше я заповеднически и пак тръгваше. Сякаш искаше да ѝ каже: Давай! Побързай! Иначе ще пропуснем най-интересното.